Да ме сложиш в карта, така че никой да не може да ме открадне от теб, а ако все пак ме вземе, да не можа да ме има, да превеждаш по сметката ми само с усмивка, да не казваш на никого секретния код към мен, само ти да решаваш какво да става с мене, да се потиш, за да ме получиш, да се стараеш, за да ме заслужиш, когато ме имаш, да си спокоен, да ме водиш навсякъде с теб и никъде да не можеш да идеш без мен, една бира да не можеш да изпиеш без мен, да ти е студено и тъмно нощем, когато ме няма (без мен не можеш да си платиш сметката за тока, много ясно), да се страхуваш да не ме изгубиш, да ме използваш разумно, да избягваш да ме даваш назаем, да ме очакваш с нетърпение на 1-во число, да правиш планове какво ще правим, когато пристигна, да ме разменяш за праскови, грейпфрути и билети за мачове, от мен да зависи колко си щедър, от мен да зависи какво ядеш, части от мен да подрънкват винаги в джоба ти, да ме наричаш късмет, когато ме намериш случайно на тротоара, да си безсилен, когато ме няма, вечно да ти трябвам за нещо, да завиждаш малко на всички, дето ме имат повече, да ненавиждаш онези, дето ме злоупотребяват, да ме раздаваш на малки парчета на уличните музиканти, да имам много имена и много лица, едно да ти бъде любимо, да ме мразиш силно, а да не можеш да се отървеш от властта ми, да са ме пипали стотици, само твоите пръсти да ме галят.
Завиждам на двата лева в задния ти джоб. Очевидно.
*Macy Gray & Will.i.am
четвъртък, 10 септември 2009 г.
неделя, 21 юни 2009 г.
Най-дългият ден...
"Why candles?" objected Daisy, frowning. She snapped them out with her fingers. "In two weeks it'll be the longest day in the year." She looked at us all radiantly. "Do you always watch for the longest day of the year and then miss it? I always watch for the longest day in the year and then miss it."
В най-дългия ден в Ботевград липите се стараят повече от обикновено и мирише прекрасно по някакъв усамотен начин. Въздухът не мърда и няколкото заблудени хора се лутаме в онова преддъждовно умо-помрачение, което през лятото е ненормално искрящо от слънцето - нахално и зад плътните сиви облаци. Не е само въздухът. Нищо друго не мърда. И не е мърдало откакто го намразих за това, че си остава твърде едно и също. Само фонтаните подхвърлят някаква вода, обаче и тя е застояла - зелена като прецъфтяла липа.
Някакви откъслечни недоволства нахлуват отвсякъде заедно с откъслечните спомени на скучните ми минали и незапомнени лета. Тъжно ми е понеже времето е заразно и по едно време прекрасните луди неща стават нелепи и наистина е по-добре да сенатъжиш, че са пропуснати, и да се захванеш с други луди неща вместо да започнеш да преследваш непреживени. Научната симбиоза на време и място обезмисля всичко твърде безмилостно.
Пропуснах най-дългия ден. Като всички дни напоследък. Сетих се за него няколко пъти - няколко подходящи и незакъснели пъти. Нито един път не ми стана специално. Пропуснах най-ранния изгрев и най-късния залез, както всички изгреви и залези напоследък и вероятно като всички предстоящи незнайно докога. Прелетях и над най-дългия ден, като фитцджералдова десислава - купих си шал, ядох студени ягоди, говорих за времето повече от необходимото, говорих неща, които не ме интересуват чак толкова, на хора, които не ги интересува чак толкова, неща, които няма да променят нищо, накрая ще заспя с книга, чиито сюжет ще бъде най-интригуващата ми тема на разговор утре. Почти ще запаля свещи само за да ги изгася с наплюнчени пръсти, за да ми стане малко по-филмово, обаче не правя така (не си плюнча пръстите по никакви поводи).
Разхождам се, както съм се разхождала в продължение на толкова хиляди години преди толкова хиляди години. Мога да кажа с еднаква сила, че градчето е толкова променено или че си е толкова същото. Още по-забавното е, че и аз съм едновременно толкова променена и толкова същата. А най-забавното е, че едновременно хората неизменно се променят и хората никога не се променят.
Най-много е вярно, че хората непрекъснато сменят местата. Другото още не мога да го обясня.
В най-дългия ден в Ботевград липите се стараят повече от обикновено и мирише прекрасно по някакъв усамотен начин. Въздухът не мърда и няколкото заблудени хора се лутаме в онова преддъждовно умо-помрачение, което през лятото е ненормално искрящо от слънцето - нахално и зад плътните сиви облаци. Не е само въздухът. Нищо друго не мърда. И не е мърдало откакто го намразих за това, че си остава твърде едно и също. Само фонтаните подхвърлят някаква вода, обаче и тя е застояла - зелена като прецъфтяла липа.
Някакви откъслечни недоволства нахлуват отвсякъде заедно с откъслечните спомени на скучните ми минали и незапомнени лета. Тъжно ми е понеже времето е заразно и по едно време прекрасните луди неща стават нелепи и наистина е по-добре да сенатъжиш, че са пропуснати, и да се захванеш с други луди неща вместо да започнеш да преследваш непреживени. Научната симбиоза на време и място обезмисля всичко твърде безмилостно.
Пропуснах най-дългия ден. Като всички дни напоследък. Сетих се за него няколко пъти - няколко подходящи и незакъснели пъти. Нито един път не ми стана специално. Пропуснах най-ранния изгрев и най-късния залез, както всички изгреви и залези напоследък и вероятно като всички предстоящи незнайно докога. Прелетях и над най-дългия ден, като фитцджералдова десислава - купих си шал, ядох студени ягоди, говорих за времето повече от необходимото, говорих неща, които не ме интересуват чак толкова, на хора, които не ги интересува чак толкова, неща, които няма да променят нищо, накрая ще заспя с книга, чиито сюжет ще бъде най-интригуващата ми тема на разговор утре. Почти ще запаля свещи само за да ги изгася с наплюнчени пръсти, за да ми стане малко по-филмово, обаче не правя така (не си плюнча пръстите по никакви поводи).
Разхождам се, както съм се разхождала в продължение на толкова хиляди години преди толкова хиляди години. Мога да кажа с еднаква сила, че градчето е толкова променено или че си е толкова същото. Още по-забавното е, че и аз съм едновременно толкова променена и толкова същата. А най-забавното е, че едновременно хората неизменно се променят и хората никога не се променят.
Най-много е вярно, че хората непрекъснато сменят местата. Другото още не мога да го обясня.
петък, 10 април 2009 г.
Време е за истински шоубизнессс...
Слънчевият следобед на този четвъртък прелива в еуфорията на вечерта, която чакаме отдавна, без да знаем какво точно да очакваме. Чувствам се щастлива, защото съм малка, неизвестна и мога да се усмихна мило на уморените лели в прашния син тролей, който като че ли нарочно друса и разгазира бирата в ръката ми.
От Централна гара всички си тръгват с влак, автобус, трамвай, такси. Ние с Боряна тръгваме пеша.
Подлезът е неочаквано чист. Натрапва ми безброй бележки със стрелки към тоалетна за 30 стотинки. Още повече ми натрапва резливата миризма на безброй проби урина, просмукала се сякаш в бладожълтите павета. Добре, че знам къде отивам и се ориентирам бързо към правилните стълби. Не бих издържала дълго тук.
Клуб “Blue Box” се намира на около 50 метра от Централна гара по пътя към квартал “Надежда”. До него се стига по един тротоар от шестоъгълни плочки, разлепени от подземния напор на корените на цъфтящи дървета от нещо като парк. Клубът всъщност е едно читалище, наследено от времето на соц-а. На някого е хрумнала идеята да се възползва от добрата акустика и сцената, махнал е тромавите тапицирани столове в амфитеатралния салон и е решил отново да приютява “будната младеж”. Там, където преди е бил гардеробът, сега можеш да си купиш малка бира на прилична цена, водка или уиски в пластмасова чашка. Върху навеса на входа все още си стоят тумбести сини букви от едно време, но всеки път забравям да проверя какво изписват. Никъде не пише “Blue Box”, затова се ориентираш по групичките бъбрещи хора, които спират под навеса и се поздравяват шумно или не чак толкова с останалите групички.
Мерваме Павката – братовчед на Боряна, в неговото патешко жълто яке. Той се усмихва изненадано и в усмихнатия му поглед се появява една малко криминална искра.
- Един приятел ми вика “И кфо, сега пак ше подксачаш като 13-годишна путка, а, копеле?” като му казах, че идвам на Babyface Clan, започва Павката.
Изпускаме дежурни любезности, защото е очевидно какво правим и как сме. Има хора, които просто знаеш, че ще срещнеш на такива места, без да се уговаряте.
Напоследък си мисля, че пораснах във възможно най-безполовите години – между началото на 90-те, когато се е случвала всичката алтернативна култура, без да мога да я разбера, и края на 00-те, когато освен че я разбирам, също я оценявам, но тя пък се случва доста трудно. Не свързвам с нищо паметно 13-годишната си възраст, затова мога само да си представям колко е специална вечерта за всички наоколо, които имат своите си спомени, а не чужди преразказани като мен.
Павката се изпарява. С Боряна също минаваме покрай четирикрилите младежи, гологлав дебеловрат вариант на някогашните лелички, които са късали билетите на входа. Веднага вдясно има импровизиран щанд с около 4 артикула. Продавачът ми е познат – видях го за първи път на един концерт на Уикеда. Носеше фанелка на Leepra de Luxe, с които Насо Русков от Babyface Clan е записвал няколко песни.
На “щанда” има лимитиран брой от албума Romantica, който Кланът издаде през 2000г. Преди излизането на новия албум предстои преиздаване на стария. Във второто издание ще се включат както любимите стари парчета, сред които Positive?, The Twins, All, The Hip Swindlers, така и вече записани, но неиздадени нови песни. Въпреки че албумът отдавна се разпространява безплатно в мрежата, към диска има огромен интерес от страна на публиката.
Виждам и т-шърти на албума Romantica, предстои да пуснат значки и куп други артикули на бандата заедно с албумите. Изглежда Насо Русков ще отдели повече време и енергия за Клана заедно с успоредния му проект Imbeciles and the Poison Umbrella, който развива в Лондон.
С Боряна се запътваме към един от страничните входове на залата. Не търсим повече познати лица – на концерт се ходи сам или най-много с още един човек, така че сме си напълно самодостатъчни.
Заставаме почти най-отгоре на амфитеатъра и виждаме цялата сцена и слабо наелектризираната тълпа в подножието й.
Първи излизат Анимационерите. Гледала съм ги вече няколко пъти – достатъчно рядко, че да ги очаквам с нетърпение всеки път. Винаги се удивлявам колко прекрасно и зареждащо танцува Гурко именно защото... не може да танцува. Пеят “А-ни-ма-цио-не-ри-те”, “Електро”, “Филип Даниел”. Всички обаче избухват на “Сноуборд” и най-накрая се разпищяваме колкото трябва. Звученето на групата все пак е характерно, но е по-акустично, далеч от специфичното диско-електронно усещане. Съвсем успяват да ни настроят за алтърнатив рока, който следва.
Една бира по-късно вече сме малко по-изпотени, малко по- не на себе си и подкскачаме и пеем с Нуфри Hair Plug-in. Това е най-въртяното по разни апокрифни места парче от последния албум на Panican Whyasker “Eastern European Monkeys”. Останалите песни от техния сет са предимно от него, има и такива, които ще влязат в следващия албум. Той вече е готов, остава само да го изчакаме да излезе.
Panican е най-логичната група, която можеше да подгрява Babyface Clan.Освен че ги свързва Деян Драгиев – Даката – общият им барабанист, двете групи възникват почти по едно и също време, творят на английски език и най-лаическото определение за стилът и на двете е алтернативен рок.
Нуфри не остава на едно място нито за миг, обхожда всичкото свободно пространство на сцената със ситни, бързи, почти тикосани крачки, размята кабела на китарата си и трепери като включен в електрически контакт. Тъкмо бях обявила, че публиката е твърде летаргично-апатична, когато той успява да ги вкара в своя ритъм и те всички започват да подскачат, а над главите им хвърчат в концентрични кръгове огромни капки минерална вода. И в читалището стана напечено.
Иво, Фичо, Даката и Боби Струкански вече са на сцената. Тълпата жужи в някакви минорни тонове, докато настроят инструментите. Изведнъж отляво се промъква и Насо. Върви ребром крачка по крачка в премерен бавен ритъм в костюм и с бастун в ръка. Главата му под черното заоблено бомбе е обърната към бупликата и гримираните му в черно очи са втренчени в някаква неопределена точка. Чуват се отделни писъци на женски гласове и ръце с малки бирени бутилки между пръстите се изстрелват над главите. Чакали са го дълго. Не че Babyface Clan не са свирили скоро – подгряваха мексиканците Molotov на втория рожден ден на Тангра Мега Рок миналата година. Просто този път не е само reunion, а концерт с продължение. “Хората в България ще видят, че не всичко е Лили Иванова и Music Idol”, както се закани Насо в интервю пред stroeja.com.
Осъзнавам, че почти съм престанала да слушам, а само гледам и поглъщам музиката с поглед. Насо почти не успява да стъпи на земята, сваля и облича сакото си, сваля и слага шапката си с една неопределена нерешителност, която пленява вниманието ми. По едно време си мисля, че съм го изгубила от поглед, когато във въздуха щръкват два крака, обути в тъмни чорапи и лъскави обувки, чийто цвят не мога да определя заради отблясъците на светлините. След две-три тикосани размахвания Насо се изправя на крака с бързо еднотактово движение. Чувствам се почти виновна в целодневната си умора, в която тялото ми си намира оправдание, че не може да понесе повече емоция.
По едно време свърши.
Предишните входове стават изходи. Минаваме в колона по един, краката ни се удрят в безпомощни кънтящи празно зелени бутилки и нещастни безвъзвратно еднократни пластмасови чаши. Умората ми отдавна не е била толкова усмихната. Трябваше да се родя 10 години по-рано, за да преживея цялото това нещо. Или 10 години по-късно, за да не мога да си представям какво съм изпуснала.
Навън стоим с Боряна и чакаме някого, на когото да кажем “чао”. Двете ще прекараме безмълвно поне следващите 20 минути. Появява се Сашо, който говори бавно и с неестествено дрезгав глас. Идва към нас да чака Павката.
- Аааа, тря’аше да ги видиш преди 10 години, копеле! Тря’аше да ги видиш преди 10 години...
От Централна гара всички си тръгват с влак, автобус, трамвай, такси. Ние с Боряна тръгваме пеша.
Подлезът е неочаквано чист. Натрапва ми безброй бележки със стрелки към тоалетна за 30 стотинки. Още повече ми натрапва резливата миризма на безброй проби урина, просмукала се сякаш в бладожълтите павета. Добре, че знам къде отивам и се ориентирам бързо към правилните стълби. Не бих издържала дълго тук.
Клуб “Blue Box” се намира на около 50 метра от Централна гара по пътя към квартал “Надежда”. До него се стига по един тротоар от шестоъгълни плочки, разлепени от подземния напор на корените на цъфтящи дървета от нещо като парк. Клубът всъщност е едно читалище, наследено от времето на соц-а. На някого е хрумнала идеята да се възползва от добрата акустика и сцената, махнал е тромавите тапицирани столове в амфитеатралния салон и е решил отново да приютява “будната младеж”. Там, където преди е бил гардеробът, сега можеш да си купиш малка бира на прилична цена, водка или уиски в пластмасова чашка. Върху навеса на входа все още си стоят тумбести сини букви от едно време, но всеки път забравям да проверя какво изписват. Никъде не пише “Blue Box”, затова се ориентираш по групичките бъбрещи хора, които спират под навеса и се поздравяват шумно или не чак толкова с останалите групички.
Мерваме Павката – братовчед на Боряна, в неговото патешко жълто яке. Той се усмихва изненадано и в усмихнатия му поглед се появява една малко криминална искра.
- Един приятел ми вика “И кфо, сега пак ше подксачаш като 13-годишна путка, а, копеле?” като му казах, че идвам на Babyface Clan, започва Павката.
Изпускаме дежурни любезности, защото е очевидно какво правим и как сме. Има хора, които просто знаеш, че ще срещнеш на такива места, без да се уговаряте.
Напоследък си мисля, че пораснах във възможно най-безполовите години – между началото на 90-те, когато се е случвала всичката алтернативна култура, без да мога да я разбера, и края на 00-те, когато освен че я разбирам, също я оценявам, но тя пък се случва доста трудно. Не свързвам с нищо паметно 13-годишната си възраст, затова мога само да си представям колко е специална вечерта за всички наоколо, които имат своите си спомени, а не чужди преразказани като мен.
Павката се изпарява. С Боряна също минаваме покрай четирикрилите младежи, гологлав дебеловрат вариант на някогашните лелички, които са късали билетите на входа. Веднага вдясно има импровизиран щанд с около 4 артикула. Продавачът ми е познат – видях го за първи път на един концерт на Уикеда. Носеше фанелка на Leepra de Luxe, с които Насо Русков от Babyface Clan е записвал няколко песни.
На “щанда” има лимитиран брой от албума Romantica, който Кланът издаде през 2000г. Преди излизането на новия албум предстои преиздаване на стария. Във второто издание ще се включат както любимите стари парчета, сред които Positive?, The Twins, All, The Hip Swindlers, така и вече записани, но неиздадени нови песни. Въпреки че албумът отдавна се разпространява безплатно в мрежата, към диска има огромен интерес от страна на публиката.
Виждам и т-шърти на албума Romantica, предстои да пуснат значки и куп други артикули на бандата заедно с албумите. Изглежда Насо Русков ще отдели повече време и енергия за Клана заедно с успоредния му проект Imbeciles and the Poison Umbrella, който развива в Лондон.
С Боряна се запътваме към един от страничните входове на залата. Не търсим повече познати лица – на концерт се ходи сам или най-много с още един човек, така че сме си напълно самодостатъчни.
Заставаме почти най-отгоре на амфитеатъра и виждаме цялата сцена и слабо наелектризираната тълпа в подножието й.
Първи излизат Анимационерите. Гледала съм ги вече няколко пъти – достатъчно рядко, че да ги очаквам с нетърпение всеки път. Винаги се удивлявам колко прекрасно и зареждащо танцува Гурко именно защото... не може да танцува. Пеят “А-ни-ма-цио-не-ри-те”, “Електро”, “Филип Даниел”. Всички обаче избухват на “Сноуборд” и най-накрая се разпищяваме колкото трябва. Звученето на групата все пак е характерно, но е по-акустично, далеч от специфичното диско-електронно усещане. Съвсем успяват да ни настроят за алтърнатив рока, който следва.
Една бира по-късно вече сме малко по-изпотени, малко по- не на себе си и подкскачаме и пеем с Нуфри Hair Plug-in. Това е най-въртяното по разни апокрифни места парче от последния албум на Panican Whyasker “Eastern European Monkeys”. Останалите песни от техния сет са предимно от него, има и такива, които ще влязат в следващия албум. Той вече е готов, остава само да го изчакаме да излезе.
Panican е най-логичната група, която можеше да подгрява Babyface Clan.Освен че ги свързва Деян Драгиев – Даката – общият им барабанист, двете групи възникват почти по едно и също време, творят на английски език и най-лаическото определение за стилът и на двете е алтернативен рок.
Нуфри не остава на едно място нито за миг, обхожда всичкото свободно пространство на сцената със ситни, бързи, почти тикосани крачки, размята кабела на китарата си и трепери като включен в електрически контакт. Тъкмо бях обявила, че публиката е твърде летаргично-апатична, когато той успява да ги вкара в своя ритъм и те всички започват да подскачат, а над главите им хвърчат в концентрични кръгове огромни капки минерална вода. И в читалището стана напечено.
Иво, Фичо, Даката и Боби Струкански вече са на сцената. Тълпата жужи в някакви минорни тонове, докато настроят инструментите. Изведнъж отляво се промъква и Насо. Върви ребром крачка по крачка в премерен бавен ритъм в костюм и с бастун в ръка. Главата му под черното заоблено бомбе е обърната към бупликата и гримираните му в черно очи са втренчени в някаква неопределена точка. Чуват се отделни писъци на женски гласове и ръце с малки бирени бутилки между пръстите се изстрелват над главите. Чакали са го дълго. Не че Babyface Clan не са свирили скоро – подгряваха мексиканците Molotov на втория рожден ден на Тангра Мега Рок миналата година. Просто този път не е само reunion, а концерт с продължение. “Хората в България ще видят, че не всичко е Лили Иванова и Music Idol”, както се закани Насо в интервю пред stroeja.com.
Осъзнавам, че почти съм престанала да слушам, а само гледам и поглъщам музиката с поглед. Насо почти не успява да стъпи на земята, сваля и облича сакото си, сваля и слага шапката си с една неопределена нерешителност, която пленява вниманието ми. По едно време си мисля, че съм го изгубила от поглед, когато във въздуха щръкват два крака, обути в тъмни чорапи и лъскави обувки, чийто цвят не мога да определя заради отблясъците на светлините. След две-три тикосани размахвания Насо се изправя на крака с бързо еднотактово движение. Чувствам се почти виновна в целодневната си умора, в която тялото ми си намира оправдание, че не може да понесе повече емоция.
По едно време свърши.
Предишните входове стават изходи. Минаваме в колона по един, краката ни се удрят в безпомощни кънтящи празно зелени бутилки и нещастни безвъзвратно еднократни пластмасови чаши. Умората ми отдавна не е била толкова усмихната. Трябваше да се родя 10 години по-рано, за да преживея цялото това нещо. Или 10 години по-късно, за да не мога да си представям какво съм изпуснала.
Навън стоим с Боряна и чакаме някого, на когото да кажем “чао”. Двете ще прекараме безмълвно поне следващите 20 минути. Появява се Сашо, който говори бавно и с неестествено дрезгав глас. Идва към нас да чака Павката.
- Аааа, тря’аше да ги видиш преди 10 години, копеле! Тря’аше да ги видиш преди 10 години...
петък, 27 февруари 2009 г.
Where are you gonna sleep tonight?
Денят, маркиран с очаквани неизвестности, които все пак се подреждат вълшебно, когато никой друг май не вярва във вълшебствата. Те крещят на един продавач на бобени мартенички, блъскат те по стълбите на подлеза, а и навсякъде другаде, троснато ти изброяват имената на всички бисквити и понеже се стъписваш, избираш ония сините. А продавачът я поглежда онази параноична кучка продължително в очите и накрая пита наред ли е всичко.
Не е наред. Смърди. Смърди тролея. Както винаги. Смърди Строежа. Разочароващо. Смърди домът ми. На чесън. И понеже е вълшебен ден, удавен в необяснимия ми хуманизъм, смрадта не е водеща. И после чувстваш убийствения резонанс между себе си и целият нехуманистичен неусмихнат и неуслужлив свят.
Когато си пораснал, а не ти личи, или не си пораснал, а настояваш за обратното, пишеш върху тениската си "пораснах". Инфантилността е болест на зрението. Очите ти излъчват глупост. Всички имаха болни негледащи очи, а ние с Боби двамата за пореден път пием бира и констатираме безкрайното нещастие на на здравите си уж очи. Иначе поне имаше възможност да ни изпишат розови очила. Сега е безнадеждно, безсмислено, разочароващо.
Не е наред. Смърди. Смърди тролея. Както винаги. Смърди Строежа. Разочароващо. Смърди домът ми. На чесън. И понеже е вълшебен ден, удавен в необяснимия ми хуманизъм, смрадта не е водеща. И после чувстваш убийствения резонанс между себе си и целият нехуманистичен неусмихнат и неуслужлив свят.
Когато си пораснал, а не ти личи, или не си пораснал, а настояваш за обратното, пишеш върху тениската си "пораснах". Инфантилността е болест на зрението. Очите ти излъчват глупост. Всички имаха болни негледащи очи, а ние с Боби двамата за пореден път пием бира и констатираме безкрайното нещастие на на здравите си уж очи. Иначе поне имаше възможност да ни изпишат розови очила. Сега е безнадеждно, безсмислено, разочароващо.
четвъртък, 1 януари 2009 г.
It's times like these you learn to live again
Заклещена в празнотата на една календарна нововст, която малко ме задушава с обществената си необходимост. Понеже би трябвало всичко да започне отначало и да започне по-добро, по-хубаво, по-красиво, а всъщност всичко си продължава като преди, но от начало. (?) Денят изобщо не е по-специален от другите - като всеки друг, в който съм седяла загледана в неопределената си точка на собственото съсредоточие. Обаче някой ми обяснява колко красив е животът, а аз знам, казвам, но го знам по друг начин. И му се живее толкова упорито и истинско и обикновено. Няма перспектива, биха казали онези с новогодишните равносметки и химна в 00.00. Всъщност толкова често празнувам 00.00 часа и толкова нетърпеливо чакам близкото неизвестно на новия ден, че винаги го честитя. Честит нов ден. По-хубав, по-красив - ден, в който да бъдем по-добри. Честит нов ден! Бил той и 1ви януари :)
събота, 20 декември 2008 г.
Провалената ми вечер.
Защо копелетата винаги са тъпи копелета. А тъпото копеле не разбира, че ако не му връзваш или късаш с него, първо трябва да потърси причината в себе си... Първо тъпото копеле си мисли, че има друг мъж, после и жена... А тъпото копеле може да е съвсем естествено, неподправено, добродушно и да ти обясни, че е по-тъп от ей тоя прозорец. Като го питаш защо - еми не знае, естествено. И така първо вечерта ти се изпълва с чалга и досадници и навлеци, после музиката е по вкуса ти, а навлеците са толкова отчайващи, че чак се питаш какво по дяволите правя тук, самодостатъчна съм си. Самотно, вглъбено, самостоятелно самодостатъчна.
четвъртък, 11 декември 2008 г.
После животът ми стана по-хубав
На 4 и половина се случва, когато престанеш да плачеш за майка си и започнеш да осъзнаваш колко са яки останалите на 4 и половина, а единственото, което те интересува, е боят на пластмасовите ти динозаври или паркинга на макетните ти колички, ако някоя страст на баща ти те е повредила още от малък. На 20 и половина динозаврите вече не са пластмасови, колите дори и макетни ги няма и майка ти започва да плаче за теб. Примерно.В един ден на предменструално отчаяние се случва нещо, което от самото си начало като че ли е трябвало да се случи. Двамата хора са безумно прекрасни и за първи път от много време ми се струват съвсем логично съвместими и дано да се получи. Други двама са вече съвсем други и се опитват да се разделят със себе си и да се огледат наоколо. А там няма нищо за гледане. Знам, понеже отдавна гледам много наоколо. На още едни други хора няма да им се получи понеже тя обичала да я носят на конче лигличката, а него може да не го бива за конче... Съвсем логично и обяснимо. Поне от него никой няма да умре.
В крайна сметка най-важното е да има с кого.
вторник, 30 септември 2008 г.
She likes big cities they're so full of life.
Остава + Анимационерите в Строежа. Нещо, от което отдавна имахме чисто и просто нужда. Пропътуваме целия свят, за да стигнем някъде, където се вместваме у дома като две парчета пъзел от светещия прозорец на сгушена заснежена къщичка. Започваме с Lily Allen. Oh my God I can't believe it, I've never been this far away from home. Беше ми нещо като химн в началото на миналата година и с нетърпение очаквах да ме връхлети, когато най-малко очаквам. Ефектът беше предвидим. После много познати лица - толкова много и толкова малко познати, че можеш да играеш със себе си на нещо като "последният път, когато...", "този го срещнах, когато..." и "този го виждах на...". Заебаваш тая работа мнооого бързо, въпреки че озвучаването е побъркващо гадно и добре че знаем текстовете на Анимационарите на изуст и си ги пеем. Гурко е най-бездарният по отношение на танците пич, когото някога съм гледала. Прекрасен е и не мога да разбера как може да е такъф енергичен и зареждащ и после забрявам, че изобщо има нещо за разбиране. И всъщност fuck this shit, понеже той е чудесен и винаги с нетърпение го чакаме.
Оставата започва с Президент. Има празен кадър, ще дойдеш ли със мен, мини тяло. Връщат те някога, откъдето и откогато пътува дълго и май най-накрая си доволен от спирката и слизаш. За малко. Има неотложни, краткотрайни и дълготрайни спирания. Новите неща се вписват като жизнерадостни кръпчици, на които все пак се радваме. Има доста добри хрумвания в принудително акцентния английски на Свилен. Пее ми за любимия зеленчук син домат, която е любима заради експериментите с животите, после как никой не може да ме обича повече от теб. Бих казала "Ти ме обичаш най-добре". Многото отдавна няма значение след Пух Мечо. Колкото повече, толкова повече е консервативен стандарт за качество. Най-добрият в пинг-понга. Главата ми - играеш със нея. Земята, по която вървя. Гордостта, с която така сладко си живея, преди главата ми да стане пинг-понг. Жоро пее ужасно прекрасната песен, докосва ме по навик, понеже твърде я обичам и все едно от нея някога съм излязла или песента от мен е излязла. И поля от слънчогледи, които пяхме в една априлска нощ по Раковска, без да знаем текста, и които са в саундтрака на всички жълти поля около всички магистрали. Край със Стоп. Тотално типично, всички необходими са с мен и представата за ходене направо по осветена пътека, обградена с дървета, като от филм на ужасите. Не знам защо отново съм тук.
Хората са странно равнодушни, дори разочаровани. Тфа е да си навиеш на пръста, че отиваш да се меланхолизираш, изненадват те със Sex in the morning и ти оставаш разочарован. Старите неща са прекрасни, защото потъват в прах и меланхолия, а ние имаме чувството, че всичко е много специално и само за нас, понеже някой е решил да ги извади от 90-те им.
Почти всички необходими бяха наоколо. Някои си тръгват бързо, други въобще ги няма, трети са необходими по съвсем различни параграфи и никога няма да се гмурнат там. Така че накрая се фръцваш към последните, прегръщаш първите и накрая всички сте телепатично заедно.
At the gay bar. Gay bar.
Оставата започва с Президент. Има празен кадър, ще дойдеш ли със мен, мини тяло. Връщат те някога, откъдето и откогато пътува дълго и май най-накрая си доволен от спирката и слизаш. За малко. Има неотложни, краткотрайни и дълготрайни спирания. Новите неща се вписват като жизнерадостни кръпчици, на които все пак се радваме. Има доста добри хрумвания в принудително акцентния английски на Свилен. Пее ми за любимия зеленчук син домат, която е любима заради експериментите с животите, после как никой не може да ме обича повече от теб. Бих казала "Ти ме обичаш най-добре". Многото отдавна няма значение след Пух Мечо. Колкото повече, толкова повече е консервативен стандарт за качество. Най-добрият в пинг-понга. Главата ми - играеш със нея. Земята, по която вървя. Гордостта, с която така сладко си живея, преди главата ми да стане пинг-понг. Жоро пее ужасно прекрасната песен, докосва ме по навик, понеже твърде я обичам и все едно от нея някога съм излязла или песента от мен е излязла. И поля от слънчогледи, които пяхме в една априлска нощ по Раковска, без да знаем текста, и които са в саундтрака на всички жълти поля около всички магистрали. Край със Стоп. Тотално типично, всички необходими са с мен и представата за ходене направо по осветена пътека, обградена с дървета, като от филм на ужасите. Не знам защо отново съм тук.
Хората са странно равнодушни, дори разочаровани. Тфа е да си навиеш на пръста, че отиваш да се меланхолизираш, изненадват те със Sex in the morning и ти оставаш разочарован. Старите неща са прекрасни, защото потъват в прах и меланхолия, а ние имаме чувството, че всичко е много специално и само за нас, понеже някой е решил да ги извади от 90-те им.
Почти всички необходими бяха наоколо. Някои си тръгват бързо, други въобще ги няма, трети са необходими по съвсем различни параграфи и никога няма да се гмурнат там. Така че накрая се фръцваш към последните, прегръщаш първите и накрая всички сте телепатично заедно.
At the gay bar. Gay bar.
събота, 20 септември 2008 г.
Никнат крила и липсва суета.
В този ден цялото навън беше абсолютно сиво, към откровени 18 %. Точно един от онези дни, в които ще бъде изобретено пътуването във времето, понеже си толкова безтегловен и затворен в себе си, извън всякакво пространство, че ти остава единствено в себе си да пътуваш и да мислиш къде бях миналата година по това време - вероятно вкъщи, пълна с надежички и много очаквания и все още всичките ми дрехи се перяха в пералнята. И къде бях преди месец - в нощния влак бургас-софия, преизпълнена с какво ли не, а вагонът - преизпълнен с хъркащи чичковци. И в такива точно дни си мислиш какво си очаквал преди година и какво ли очакваш сега... И цяла година всичко е било толкова прекрасно, че не се сещаш какво още да очакваш, обаче изобщо не искаш да очакваш същите неща или съвсем да не очакваш.
И пускаш ПИФ, и ноемврийският им ден, който си слушал в много други ноемврийско изглеждащи дни и какво е било в тях. И си спомняш за киселите краставички, които не успя да отвориш, и после това влезе в дневника ти, заради случайния саундтрак "не мога сааам", и недовършения опит за разказ, след като яде нар и буквално гледа в буквална точка точно 2 часа (после имаше хубави идеи, дошли в хубави думи, обаче те минаха с езика ти). И самотната мацка "и казах здрасти аз", единствен ли е бил или тя е била самотна... ще се питам още и тази цялата есен. И после възможно ли е "аз летя, защото ти се засмя"... Абсолютно. Кога отново?
И самотата на студентски град - най-нахалното и несамотно място в моя свят. Среднощен чай и поетични откривателства. Боби ми правеше от чая с ябълка и Канела. И той е носталгично-меланхоличен и нали е чай, а мирише на сняг и дълги зимни нощи. Липсват ми важните миналогодишни хора. С мрънкането и бирата всяка вечер. И красивите им неща. И разходките и удоволствието от студеното. И някого, на когото да подаря небето, цялото, сивото, 18%.
В ден като този да измислят пътуването във времето. За да бягам, бягам, бягам, където всичко е толкова нелогично категорично като увехнали цветя, липса на дъга и пролет без листа.
И пускаш ПИФ, и ноемврийският им ден, който си слушал в много други ноемврийско изглеждащи дни и какво е било в тях. И си спомняш за киселите краставички, които не успя да отвориш, и после това влезе в дневника ти, заради случайния саундтрак "не мога сааам", и недовършения опит за разказ, след като яде нар и буквално гледа в буквална точка точно 2 часа (после имаше хубави идеи, дошли в хубави думи, обаче те минаха с езика ти). И самотната мацка "и казах здрасти аз", единствен ли е бил или тя е била самотна... ще се питам още и тази цялата есен. И после възможно ли е "аз летя, защото ти се засмя"... Абсолютно. Кога отново?
И самотата на студентски град - най-нахалното и несамотно място в моя свят. Среднощен чай и поетични откривателства. Боби ми правеше от чая с ябълка и Канела. И той е носталгично-меланхоличен и нали е чай, а мирише на сняг и дълги зимни нощи. Липсват ми важните миналогодишни хора. С мрънкането и бирата всяка вечер. И красивите им неща. И разходките и удоволствието от студеното. И някого, на когото да подаря небето, цялото, сивото, 18%.
В ден като този да измислят пътуването във времето. За да бягам, бягам, бягам, където всичко е толкова нелогично категорично като увехнали цветя, липса на дъга и пролет без листа.
сряда, 17 септември 2008 г.
софия.
Днес. 130 години столица. Социална политика, млади хора, сякфи шитни. Не е важно. Тя е мрачна, дъждовна, студена, откровено леко отблъскваща, безумно задръстена, цялата пълна с опънати нерви, чадъри, няма мирис на кафе и гълъби, лапата на кученцето е ранена, продавачките са нелюбезни. Аз обаче съм лилава, подобаващо раздразнителна, бързаща, нямам чадър и я дишам, дишам, дишам и я ходя и я стъпвам и я слушам цялата нервна и не съм такава вече тъжна и зареяна и някак необяснимо я обичам. толкова не-сложно и толкова обяснимо. софия.
неделя, 14 септември 2008 г.
Под дъжда.
Днес беше ден на крайни емоции. Каза Ачо. От подсладеното топло мляко до един подгизнал терен, до който се стига по съмнителни маршрути. Трамваите не водят до там, докъдето по-рано. Затова пък стигаме пеша.
Всичко е различно, когато си мокър. Миришеш на носталгия, а дънките ти започват сами да падат.
Или сам ги сваляш малко. Отдясно е важен повтарящият се детайл в бекграунда. Бих я кръстила "Единомислие" или "Кур-Низ". Всъщност само второто.
Играхме на стадиона, където часовникът е спрял на 5.30, но времето отказва да се съобразява с него. И се стъмва така дъждовно на стадиона без осветление. Аз виждам. Защото капките се стичат по качулката на жълтия ми дъждобран. Аз преставам да виждам, защото и други куките да попитали за факлибомбиалабала и те също като мен казали "лелееей забравих си ги". Прекрасно е да спреш да виждаш. Понякога се чудя дали не ходя там само заради това.
И после сценариите на много филми се сбъдват пред очите ти. И се случва както само режисьорите го виждат и се оказва, че те въобще не фантазират. и една дъждовно изпотена врата се плъзга и прерязва с глух звук нещо свързващо. После чакаш. Чакаш много, защото май си избягал и се чудиш дали нещо не те кара да бягаш, за да те заведе на следващо място, където трябва да бъдеш.
Още една спирка със странни хора, гледащи странно. Прекрасно е всички да са мокри, а аз да бъда най-мокра. Всички са мокри, защото не са успели да се скрият. Аз съм мокра, защото отидох да повикам за 2:1 в този кръг.
Горещият душ никога не е бил толкова далече... На автобус-тролей-автобус и около 2 часа. Мокри и дъждовни. И никога не е толкова колебливо приятен.
Когато си мислех, че всичко е свършило, още валеше.
понеделник, 8 септември 2008 г.
Curiosity didn't kill the Cat.
Седя си потънала във всичко, то минава невъзмутимо по перваза. Чудя се защо е толкова невъзмутимо и безразлично и после разбирам, че добре познава всички первази. След малко котето се е шмугнало зад мен и се гледаме очи в очи, то отклонява своите и ако бяхме детско филмче, гласът му щеше да изръмжи нещо саркастично за тая истерична мома срещу него. После се пльосва до тая мома в стил "искам да ме чешкат", ама не е познал. Ричи тфа.
И сексът ни е театрална постановка. Стоиш на сцената и играеш и виждаш цялата публика като една голяма харпия, която само те чака да сбъркаш. Аха. Набутваш се там в един сюжет, игран от много други преди теб, режисиран от много други преди твоя режисьор, и се втъкваш в едни думи и едно съзнание, които се съвъкупляват с други (подобни на твоите) и уж всичко е така дълбоко между вас, а после е единствено за публика(та).
Директорът на "Сълза и смях" каза това за театъра в съседната стая. Не помня името. Харпията била страшна за актьорите, не знам защо, по дяволите. Обаче те решили проблема, като си направили блог на театъра (посетете го, за да им кажете, че са прекрасни, съвсем са прекрасни!), в който зрителите могат да споделят мнението си, помеже след спектакъла наспускали салона и така не се знаело точно каква им е реакцията.
Не искам, сигурна съм и другите не искат, да си колекционирам споделени реакции в скайп, кю, джимейл, мсн, айм, бръм, бръм, бръм. И от харпията не ме е страх. Май. Или поне я преодоляваш по-елегантно с добри партньори на сцената. И какво значение има, след като се разпада на малките си несподелени осъществени интернетно реакцийки, които може и никога да не застанат пред тази сцена отново. И какво им пука на актьорите?
Тази година има майсторски клас на Стефан Данаилов. Пожелаваме им да прободат харпията.
И сексът ни е театрална постановка. Стоиш на сцената и играеш и виждаш цялата публика като една голяма харпия, която само те чака да сбъркаш. Аха. Набутваш се там в един сюжет, игран от много други преди теб, режисиран от много други преди твоя режисьор, и се втъкваш в едни думи и едно съзнание, които се съвъкупляват с други (подобни на твоите) и уж всичко е така дълбоко между вас, а после е единствено за публика(та).
Директорът на "Сълза и смях" каза това за театъра в съседната стая. Не помня името. Харпията била страшна за актьорите, не знам защо, по дяволите. Обаче те решили проблема, като си направили блог на театъра (посетете го, за да им кажете, че са прекрасни, съвсем са прекрасни!), в който зрителите могат да споделят мнението си, помеже след спектакъла наспускали салона и така не се знаело точно каква им е реакцията.
Не искам, сигурна съм и другите не искат, да си колекционирам споделени реакции в скайп, кю, джимейл, мсн, айм, бръм, бръм, бръм. И от харпията не ме е страх. Май. Или поне я преодоляваш по-елегантно с добри партньори на сцената. И какво значение има, след като се разпада на малките си несподелени осъществени интернетно реакцийки, които може и никога да не застанат пред тази сцена отново. И какво им пука на актьорите?
Тази година има майсторски клас на Стефан Данаилов. Пожелаваме им да прободат харпията.
вторник, 12 август 2008 г.
Rise and Shine
Денят ми започва в извънредно необичайното 7.30 с един олимпийски развълнуван глас, който умира от скука и търси разнообразие в неконтролируемо отпуснатото ми тяло и още по-неконтролируемата ми сънуваща мисъл. Имам 15 минути да се върна към онова, което не помня, или да отида в банята и да се гмурна във всичко предсказуемо, което неизбежно предстои - по график 2 часа по-късно. Въздухът е свеж, утринен, още несподелен с мърляви строители, възглавницата ми мирише само на мен, а в онова междинно състояние се сещам за блестящо начало на разговора, който през този ден отказах да проведа: "знаеш ли, през нощта бях гушнала Велко и бях легнала на една страна и пластмасовата му футболна топка натискаше реброто ми под лявата гърда, все едно някой беше вкарал гол от воле в сърцето ми..." Остана там неизсънуван и неосъществен разговор, който нямаше да потръгне... Измъквам се, а гласът е все така пекински въодушевен. Очите ми са отворени по затворения начин, но слънцето е ранно и прекрасно и гъделичкащо и специално само за ранобудни. Откраднах цели 2 часа от август сутринта - нямаше само палачинки с мляко. Кафето беше пълно с бургаски морски вълни и беше в 8.30 - час, който бях изтрила от картата на своя ден, откакто свикнах да слушам подзвездни звуци.
А иначе живеем сами и за себе си, сред пушеци разни... И някой ден сърцето ще ни осъди за това, което му отнемаме, без дори да сме разбрали.
Сутрешно, ама наистина сутрешно кафе с морски вълни. И сънуваните разговори.
А иначе живеем сами и за себе си, сред пушеци разни... И някой ден сърцето ще ни осъди за това, което му отнемаме, без дори да сме разбрали.
Сутрешно, ама наистина сутрешно кафе с морски вълни. И сънуваните разговори.
понеделник, 28 юли 2008 г.
Easy.
Richard: I have a question...
Sal: It was veeeery nice.
Richard: No, it's not that... What's between you and Buggs?
Sal:Buggs is my boyfriend. My partner. You.. are someone I just had sex with...
Richard: That makes sense.
Sal: Now go back to sleep. I might like to have sex again in the morning.
Sal: It was veeeery nice.
Richard: No, it's not that... What's between you and Buggs?
Sal:Buggs is my boyfriend. My partner. You.. are someone I just had sex with...
Richard: That makes sense.
Sal: Now go back to sleep. I might like to have sex again in the morning.
събота, 5 юли 2008 г.
Кифла с лепкав захаросан мармалад
купува се на всяко кръстовище и лафката е точно пред теб - няма нужда да се оглеждаш и да я издирваш. купуваш си я по навик. знаеш, че е вредна, но си обещаваш да е последната и да направиш един лек крос на следващата сутрин, с който да я изриташ безцеремонно от организма си и от мислите си. а от леглото си?
всички мъже са кифладжии. всички идеали и представи за жена се сриват пред гледката на всяка кифла, която очевидно се е запътила към леглото им. И няма значение колко си готина и колко ги разбираш и колко ги търпиш и колко не ти пука колко им миришат краката... кифлата някак си заема пичовското ти място и то на финалната права от надпреварата... и то каква надпревара... онзи ден розина каза, че щрауските са изключително грозни, но какво пък - нали мъжкият трябва да прелъстява и затова трябва да е красив... и за щастие това било само при животните... този факт не трябва да ме прави щастлива... must be aware that i can dress to please him... за какво, като той пак ще закуси с една кифла с вчерашен хумор, захаросан мармалад, който оставя тръпчив, но достатъчно продължителен, за да бъде незабравим, вкус, и с препечена горна коричка - точно както той я обича, за да камуфлира тестото от вчерашната партида в кифлопекарната...
а ти си тази, на която той се обажда, за да пиете заедно, защото си ултра печена и никога не отказваш. ти си тази, която глади ризата му в последния момент, а той после смачква същата тази риза, докато някаква кифла спи на гърдите му на някакво случайно легло, а пръстите им са сключени. ти си тази, която чете неговите книги и гледа неговите филми. ти си тази, която би гледала порно с него. ти си тази, която би се научила да готви заради него. ти си тази, която се облича специално за него. ти си тази, чието въображение рисува орбита около чашата с джин и поставя вече празната си чаша там, където той ще види, че трябва да я вземе, но в същото време ще трябва да се пресегне през рамото ти за нея, а ти ще го усетиш за секунда и половина зад себе си и ще се зарадваш неимоверно на присъствието му зад теб. ти си тази, която изтръпва, когато телефона ти изписва неговото име и си готова да се втурнеш към него, въпреки смиреното същество в леглото ти. ти си тази, която започва да разбира от футбол заради него. ти си тази, която си говори с него за жени. ти си тази, която изслушва отговора на въпроса "какво става с теб". ти си тази, която се въздържа да му звънне, защото може да е зает. ти си тази, на която цяла софия й напомня за него. ти! ти си цялата тази.
след което идва една кифла, която казва, че е пияна от две глътки бира. той е човекът, който решава да й повярва. после кифлата е тази, която се заяжда с него за големи глупости само за да го обвини в нещо. кифлата е тази, която си измисля багаж, за да може той да го носи. кифлата е тази, която пие бира от него. и кифлата е тази, която спи до него. защото той е кифладжия.
ти може и да родиш децата му някой ден. но дотогава той ще преяде с кифли, ще получи диабет от огромното количество мармалад и холестерол от тестото. тогава точно ти ще бъдеш отново онази, която ще гледа филмите му, ще чете книгите му, ще се научи да обича неговите места, ще пие бира с него и ще гледа мачове от съседния сектор на стадиона. това си пак ти. само остава да правиш регулярен брачен секс с едно употребено и затлъстяло кифладжийско тяло. ти си цялата тази!
стигнахме до там да търсим някой, който ще се изложи.
"като кифладжия без кифли"
всички мъже са кифладжии. всички идеали и представи за жена се сриват пред гледката на всяка кифла, която очевидно се е запътила към леглото им. И няма значение колко си готина и колко ги разбираш и колко ги търпиш и колко не ти пука колко им миришат краката... кифлата някак си заема пичовското ти място и то на финалната права от надпреварата... и то каква надпревара... онзи ден розина каза, че щрауските са изключително грозни, но какво пък - нали мъжкият трябва да прелъстява и затова трябва да е красив... и за щастие това било само при животните... този факт не трябва да ме прави щастлива... must be aware that i can dress to please him... за какво, като той пак ще закуси с една кифла с вчерашен хумор, захаросан мармалад, който оставя тръпчив, но достатъчно продължителен, за да бъде незабравим, вкус, и с препечена горна коричка - точно както той я обича, за да камуфлира тестото от вчерашната партида в кифлопекарната...
а ти си тази, на която той се обажда, за да пиете заедно, защото си ултра печена и никога не отказваш. ти си тази, която глади ризата му в последния момент, а той после смачква същата тази риза, докато някаква кифла спи на гърдите му на някакво случайно легло, а пръстите им са сключени. ти си тази, която чете неговите книги и гледа неговите филми. ти си тази, която би гледала порно с него. ти си тази, която би се научила да готви заради него. ти си тази, която се облича специално за него. ти си тази, чието въображение рисува орбита около чашата с джин и поставя вече празната си чаша там, където той ще види, че трябва да я вземе, но в същото време ще трябва да се пресегне през рамото ти за нея, а ти ще го усетиш за секунда и половина зад себе си и ще се зарадваш неимоверно на присъствието му зад теб. ти си тази, която изтръпва, когато телефона ти изписва неговото име и си готова да се втурнеш към него, въпреки смиреното същество в леглото ти. ти си тази, която започва да разбира от футбол заради него. ти си тази, която си говори с него за жени. ти си тази, която изслушва отговора на въпроса "какво става с теб". ти си тази, която се въздържа да му звънне, защото може да е зает. ти си тази, на която цяла софия й напомня за него. ти! ти си цялата тази.
след което идва една кифла, която казва, че е пияна от две глътки бира. той е човекът, който решава да й повярва. после кифлата е тази, която се заяжда с него за големи глупости само за да го обвини в нещо. кифлата е тази, която си измисля багаж, за да може той да го носи. кифлата е тази, която пие бира от него. и кифлата е тази, която спи до него. защото той е кифладжия.
ти може и да родиш децата му някой ден. но дотогава той ще преяде с кифли, ще получи диабет от огромното количество мармалад и холестерол от тестото. тогава точно ти ще бъдеш отново онази, която ще гледа филмите му, ще чете книгите му, ще се научи да обича неговите места, ще пие бира с него и ще гледа мачове от съседния сектор на стадиона. това си пак ти. само остава да правиш регулярен брачен секс с едно употребено и затлъстяло кифладжийско тяло. ти си цялата тази!
стигнахме до там да търсим някой, който ще се изложи.
"като кифладжия без кифли"
петък, 9 май 2008 г.
Стълби
Когато Ива спи цял ден след нощна смяна, където никой обичайно не я е изненадал, а аз съм на работа в магазина, където обичайно не идва никой изненадващ, и не мога да се отдам на обичайния следобеден алкохолизъм, отиваме на стълбите. Ще изпием бирата с хубавите хора, за които тя заслужено бълбука. Смея се до сълзи както отдавна не съм се смяла. По едно време Нед пишка, а аз изпадам в себе си пред Бо. Уморена съм и съм пияна. Цял ден звъня по телефона на хора, които ми нямат номера. Здрасти, обажда се Десислава Микова. Накрая, точно когато си мисля, че нямам нужда от представяне, се сблъсквам с "Кой се обажда...?" Излизам от себе си и започва "Аз ли съм или не съм...?" и май не съм, щом съм се превъзмогнала да набера и дори имам какво да кажа, то е необикновено и радващо. Получавам съвети, на които ще повярвам традиционно, защото при всичката си напредналост съм консервативна и трудно се откъсвам. Мисля, че привързването е свикване. Мога да свикна с всяко миризливо парче месо, което виждам достатъчно често, че да помня регулацията. Снощи една мацка в строежа ме попита какво е за мен бирата в една дума. Мисля си вдъхновение, защото след бири съм правила красиви неща. 64% от анкетираните ще дадат същия отговор. Днес ме провокира да не се взема предвид и да говоря по телефона много много. Хората, които ми имаха номера, в крайна сметка дойдоха и обезмислиха съществуването на телефона ми. Благодаря им, че са обезмислили моя мобилен ден. Колко трудно се отваря нова страница, ако кожата пио пръстите ти е безпаметно, безопитно, безутешно, безвъзвратно, безпричинно гладка? Понякога между две глави има празна страница, защото новата не може да почне на гърба на нещо старо. Страницата ми е бяла. Нарисувай ме, как погледът спи.
вторник, 29 април 2008 г.
Бълбук
Цял ден нанизвам и броя мъниста. Самотно и задушно занимание с едно радио, което свири кофти неща, и хора в скайп, които не пишат. От небето пада един строител в зелен гащеризон и иска нещо, обаче откровено си признава, че не знае кфо. Приятелка абитуриентка. Той е безнадеждно некреативен, прехвърля ми отговорността за всичката специалност на случая. Знае само, че всичко му харесва, но не може да си избере, и че тя е нежно създание. Решава да ми я покаже на снимка. От дисплея на телефона му лъсва голия задник в синя прашка на някаква криво усмихната неосъществена моделка. След това ми показва снимка на обикновено прозаично момиче в черна рокля. Не мисля, че е красива. Питам го дали иска герданът да е просто кръгъл, или може да пусна нещо и между циците. Той е строител и твърде неочаквано за мен се стряска, когато споменавам циците на момичето му и се бърше под носа, докато казва "ми не знам за между циците..." Сама с въображението си. Тя не искала нито злато, нито сребро, освен това пожелала той да избере. Той остави на мен, но това е друг въпрос. И сигурно се обичат много. И не се обичат филмово и поетично. Ще се обичат обикновено, делнично, прозаично и вечно. Без тръпчици в коленете. Не живеят един за друг, но не могат един без друг. Ежедневно са си създали нуждата от себе си и сега ще си я подхранват до доизживяване. И ще капсулират в своята полирана обикновеност и светът ще ги погълне като капсулка в двата нюанса на един и същи цвят. С малка глътка вода. Докато продължава да се задавя с нас - малките грапави и горчиви таблетки, които залепват по гърлото и оставят продължителен послевкус. Скоро ще излезем от производство.
Направих му хубави неща - гердан, обици и гривна. Дано той я обича поне толкова, колкото аз вложих от себе си в това. И наистина всичко това се роди в мен, докато цял ден низах. Трябва да гледам колкото се може повече футбол. Може да стана и хапче плацебо. Вече ще спра да действам изобщо, защото никой не подлежи на психологическа обработка. Балкан бие ЦСКА. Аз изяждам цял шоколад и не мога да повярвам, че има шанс да станем втори, ако го забучим на Левски. Още повече не мога да повярвам, че бием ЦСКА както си искаме... Тъжно и несправедливо. Това Е ДЕРБИ!!! Финалът на Шампионска лига е английски... Утре ще изгледам 3 мача. Feels like I'm getting there...
Чичо Жоро стана на 50! Той е един от най-прекрасните хора и татко това най-добре го знае.
Направих му хубави неща - гердан, обици и гривна. Дано той я обича поне толкова, колкото аз вложих от себе си в това. И наистина всичко това се роди в мен, докато цял ден низах. Трябва да гледам колкото се може повече футбол. Може да стана и хапче плацебо. Вече ще спра да действам изобщо, защото никой не подлежи на психологическа обработка. Балкан бие ЦСКА. Аз изяждам цял шоколад и не мога да повярвам, че има шанс да станем втори, ако го забучим на Левски. Още повече не мога да повярвам, че бием ЦСКА както си искаме... Тъжно и несправедливо. Това Е ДЕРБИ!!! Финалът на Шампионска лига е английски... Утре ще изгледам 3 мача. Feels like I'm getting there...
Чичо Жоро стана на 50! Той е един от най-прекрасните хора и татко това най-добре го знае.
понеделник, 28 април 2008 г.
Self-evident
Написах 2 поста, които не публикувах, защото вече все някой чете какво съм писала. Благодаря ви. Мисля хаотично, не измислям нищо ново, нито пък нови начини, по които да го кажа. Написвам едно в дневника си, защото се нарича истеричен поток на мисълта и не искам да ми разваля блога, с който иначе се гордея. Поне за пореден път разбрах кой е важен и какво е важно. прочетох, че някога съм мислила, че хората са да се обичат, животът - да се живее, нещата да се казват. Така е. Когато обичам - ще кажа и ще прегръщам до края на себе си. Дотогава ще мастурбирам. Като всички. И ще си признавам. Не като всички.
неделя, 20 април 2008 г.
усещане за език
един ден, в който бързам много - да избягам от всичките си натрапчиви малки облачни мислички за несъвместимите ми дейности; да настигна изостаналата си здравна култура на устната кухина. намирам доктор Дикова лесно. Съвсем не както мама я намери - трудно!!!, когато бях на 6 и ме болеше малкото ми млечно зъбче, което се беше уморило да дъвче някфи неща и им беше дало да го развалят. Тя изникна съвсем неочаквано от една врата, усмихна се и изглеждаше точно каквато я помня. Тя ми се зарадва много и искрено като в никое клише. Беше като една изрезка от пенсионираното ми минало, пропуснала да пожълтее от слънцето и да се архивира. Странно е, но беше единственият човек от моето си малко минало, който още не беше виждал късата ми коса. Тя вече е на 3 години. Отварям уста и тя си спомня всяко зъбче, което ми е направила, а то си стои там така... Ходила съм при нея откакто бях на 6 докато станах на 16. И сега отивам и пак съм същата, малко по-женствена и пораснала, никак нездравомислеща и все още трепереща. Тя ми забучва малко "анестезийка" и след малко губя представа за половината си лице. Не чувствам нищо, освен чувството, че устата ми е инсултно изкривена, когато говоря. Критикува ме, че съм загубила тренинг. така е - не тренирам стоене с отворена уста по 35 минути наведнъж. Нарича ме Десчо и разбирам, че има неща, от които не мога да избягам. Пристига някой, а тя му обяснява, че ме чувства като свое дете, понеже съм израснала пред очите й. Т.е. сичките ми зъби се развалиха пред очите й, и всичките пак пред нейните очи ги смених. После тя си сложи слънчеви очила. Т.е. дойде в София да следва някфи мечти и идеали. Е, и мъдреците ми пред очите й ще растат и сигурно тя ще ги вади. Навън е филмово мрачно, въздухът мирише на ретроспекция, която никога не се състои, защото се налага да изплюеш и пак да отвориш уста. Зъболекарката ми се оказа един минал фрагмент, който ми напомни, че винаги ще си остана едно треперещо дете. Беше вълшебно по един налудничав начин.
Тръгвам си и обещавам пак да дойда след 6 месеца. По пътя си пазарувам книжки втора употтреба, намирам дневниците на Че, които вече няма да се наложи да крада от библиотеката. В радиото безпомощно се опитвам да преборя един Френд Бъргър. Омазвам се цялата. Ади се чувства уморена, Ваня се чувства зле, а Деската въобще не се чувства! пием мартини в работно време, защотп ясен загуби баса, както калиакра падна от черно море. забравяме да кажем на здраве само за съдийството в българския футбол, понеже тфа мартини го пием заради един незачетен автогол. Пластмасови чаши, усещам само с половин уста. след малко езикът ми се отпуска и се оказва посдъвкан. мога отнова да си правя каквото си искам с него и да се радвам, че е там. чак два часа по-късно отново усещам лицето си. но го усещам като поничка. езикът и долната ми устна се оказват посдъвкани.
едва се върнах към нещо, с което се бях разделила преди време. както написа оз, нещата си остават същите, просто след време ние сме други и вече не им се радваме толкова или спират да са ни важни. още ми е важно. още му се радвам толкова. ние пак сме неразделни. и знам, че има неща, от които не мога да избягам.
следващ преглед - октомври тази година.
Тръгвам си и обещавам пак да дойда след 6 месеца. По пътя си пазарувам книжки втора употтреба, намирам дневниците на Че, които вече няма да се наложи да крада от библиотеката. В радиото безпомощно се опитвам да преборя един Френд Бъргър. Омазвам се цялата. Ади се чувства уморена, Ваня се чувства зле, а Деската въобще не се чувства! пием мартини в работно време, защотп ясен загуби баса, както калиакра падна от черно море. забравяме да кажем на здраве само за съдийството в българския футбол, понеже тфа мартини го пием заради един незачетен автогол. Пластмасови чаши, усещам само с половин уста. след малко езикът ми се отпуска и се оказва посдъвкан. мога отнова да си правя каквото си искам с него и да се радвам, че е там. чак два часа по-късно отново усещам лицето си. но го усещам като поничка. езикът и долната ми устна се оказват посдъвкани.
едва се върнах към нещо, с което се бях разделила преди време. както написа оз, нещата си остават същите, просто след време ние сме други и вече не им се радваме толкова или спират да са ни важни. още ми е важно. още му се радвам толкова. ние пак сме неразделни. и знам, че има неща, от които не мога да избягам.
следващ преглед - октомври тази година.
неделя, 13 април 2008 г.
малки тръпчици със задна дата
вчера това. гледам празно с ваня, но не към ваня. ок, понеже тя също. искам да знам, каквото и да е шибаното нещо, но да го знам със сигурност. тя също. дори от по-отдавна. искаме да сме повърхностни лигли, но да бъдем щастливи. понеже всички искаме някой да ни ходи по гъза, обаче в момента не сме нито достатъчно повърхностни, нито достатъчно лигави, за да си го позволим. иска ни се да бяхме изпуснали момента, в който се преборихме за собствената си независимост и сега в очите ни да пише "безпомощна". искаме да сме лесни за спасение и това да ли личи от малко по-далеч от многомесечно себеоткриване. даже искам да не мога да пия бира, понеже ми се подува стомахът. и когато ми се допишка, да не мога да изприпкам до химическия кенеф зад пейката, защото имам алергии от мръсно и това ме прави много специална и ранима. даже не искам да имам алергии - искам да не ходя в гнусния химически кенеф зад пейката само защото не искам и това да бъде достатъчно. мда... тогава сигурно щастието щеше да е по-лесно. и щяхме да се радваме на миниатюрните си ежедневни успехчета, вместо да ги подминаваме едни такива равнодушни и неосъществени. и повече спирам да се утешавам с аргумента, че една повърхностна лигла никога няма да е истински щастлива. всичко, което виждам, казва друго. и сега като уж съм някфа по-инакфа женска разновидност да не би да ми е хубаво? еми... разликата била там, че лиглата ще е повърхностно щастлива всеки 2ри ден от живота си. другата ще е истински щастлива 3 пъти в живота си. то е ясно, че двете не разбират нещата еднакво, ама излиза, че е много по-оферта да си лиглата. кфо като не дълбаеш в себе си. тфа, в което се оглеждаш, напълно те задоволява. ако не - слагаш си силиконче в устничкитееее. аз като дълбая в себе си, кфо? да намирам нещо весело? рядко.
после седим на една пейка в борисовата, аз виждам една снимка, която винаги ще помня(не заради снимката, ами заради мисличките, които довлече така нетактично), къдравата черна дантелка на сутиена ми от боби се подава в деколтето ми някак елегантно и на мен ми харесва, понеже никой друг не каза да му харесва, минават всякакви хорица с бири и шалчета, установяваме, че мацките дето ходят по стадионите, не ни харесват. или са такива дето тряа много да се ровиш за чара им, или се обличат такова нагласено предизвикателно. помня веднъж една доста солидна с мноооооого огромни цици - беше си ги показала половината. аре, подскочи, мацка, викам си. и ние накрая натам тръгваме. Мишо ни вижда, радва се на мойта kookai чанта, щото е супер супер супер пич, разказва ни колко са заблудени тъпите говеда. после идва станимир и ставам репортер от тема спорт през следващите 2 часа. първоначално ни е малко скучно. денят е скапан - работим все така "професионално". обаче сега сме удовлетворени и осъществени, понеже се получи така да седим една до друга. лаута хулиганите са твърде близо е ме сърби средното пръстче. първото полувреме не се запомни. после неи изпуска дузпа. изпуска я толкова много, че всички си мислим дали това е плод на гениален замисъл или на брилянтна некадърност. харесва ни обаче, понеже можем да кажем, че ние не бием от дузпи! после изпуснаха поне 4 чисти положения, заради които си дръннах главата в задната банка (навик, който е полезно да изкореня). после обаче им нанизваме 2. има необичайно много димки, подивявам, чак се сещам да снимам, пак се заигравам с облака, който този път ме обгръща с матов цвят и една приятна миризма, от която май се умира. всички потъваме, някои дори се радваме. стойчо има рожден ден и става супер мило накрая. тоя другия на локото казва "честит рожден ден, но подаръците от съдиите не трябваше да са на стадиона". не знаем защо се надува така, понеже сме видели някои чисти неща, дето си останаха неизсвирени........ томов още няма да продада "българска армия" уиииииии няма скоро да ходиме на стадион "вивател". пътувам със станимир, много уморени. пазаруваме после. аве станимир е много пич. прибирам се в уморената си самота и се сгушвам в нея до ранна утрин. нощите минават по-бързо от дните. спя до 3 и днес всичко беше празно.
искам да плувам на повърхността. под вода въздухът ми свършва твърде бързо, а аз трябва да дишам. всъщност ИСКАМ да дишам и това да бъде достатъчно основание.
Абонамент за:
Публикации (Atom)