Rise and Shine

Денят ми започва в извънредно необичайното 7.30 с един олимпийски развълнуван глас, който умира от скука и търси разнообразие в неконтролируемо отпуснатото ми тяло и още по-неконтролируемата ми сънуваща мисъл. Имам 15 минути да се върна към онова, което не помня, или да отида в банята и да се гмурна във всичко предсказуемо, което неизбежно предстои - по график 2 часа по-късно. Въздухът е свеж, утринен, още несподелен с мърляви строители, възглавницата ми мирише само на мен, а в онова междинно състояние се сещам за блестящо начало на разговора, който през този ден отказах да проведа: "знаеш ли, през нощта бях гушнала Велко и бях легнала на една страна и пластмасовата му футболна топка натискаше реброто ми под лявата гърда, все едно някой беше вкарал гол от воле в сърцето ми..." Остана там неизсънуван и неосъществен разговор, който нямаше да потръгне... Измъквам се, а гласът е все така пекински въодушевен. Очите ми са отворени по затворения начин, но слънцето е ранно и прекрасно и гъделичкащо и специално само за ранобудни. Откраднах цели 2 часа от август сутринта - нямаше само палачинки с мляко. Кафето беше пълно с бургаски морски вълни и беше в 8.30 - час, който бях изтрила от картата на своя ден, откакто свикнах да слушам подзвездни звуци.
А иначе живеем сами и за себе си, сред пушеци разни... И някой ден сърцето ще ни осъди за това, което му отнемаме, без дори да сме разбрали.
Сутрешно, ама наистина сутрешно кафе с морски вълни. И сънуваните разговори.