Най-дългият ден...

"Why candles?" objected Daisy, frowning. She snapped them out with her fingers. "In two weeks it'll be the longest day in the year." She looked at us all radiantly. "Do you always watch for the longest day of the year and then miss it? I always watch for the longest day in the year and then miss it."

В най-дългия ден в Ботевград липите се стараят повече от обикновено и мирише прекрасно по някакъв усамотен начин. Въздухът не мърда и няколкото заблудени хора се лутаме в онова преддъждовно умо-помрачение, което през лятото е ненормално искрящо от слънцето - нахално и зад плътните сиви облаци. Не е само въздухът. Нищо друго не мърда. И не е мърдало откакто го намразих за това, че си остава твърде едно и също. Само фонтаните подхвърлят някаква вода, обаче и тя е застояла - зелена като прецъфтяла липа.

Някакви откъслечни недоволства нахлуват отвсякъде заедно с откъслечните спомени на скучните ми минали и незапомнени лета. Тъжно ми е понеже времето е заразно и по едно време прекрасните луди неща стават нелепи и наистина е по-добре да сенатъжиш, че са пропуснати, и да се захванеш с други луди неща вместо да започнеш да преследваш непреживени. Научната симбиоза на време и място обезмисля всичко твърде безмилостно.

Пропуснах най-дългия ден. Като всички дни напоследък. Сетих се за него няколко пъти - няколко подходящи и незакъснели пъти. Нито един път не ми стана специално. Пропуснах най-ранния изгрев и най-късния залез, както всички изгреви и залези напоследък и вероятно като всички предстоящи незнайно докога. Прелетях и над най-дългия ден, като фитцджералдова десислава - купих си шал, ядох студени ягоди, говорих за времето повече от необходимото, говорих неща, които не ме интересуват чак толкова, на хора, които не ги интересува чак толкова, неща, които няма да променят нищо, накрая ще заспя с книга, чиито сюжет ще бъде най-интригуващата ми тема на разговор утре. Почти ще запаля свещи само за да ги изгася с наплюнчени пръсти, за да ми стане малко по-филмово, обаче не правя така (не си плюнча пръстите по никакви поводи).

Разхождам се, както съм се разхождала в продължение на толкова хиляди години преди толкова хиляди години. Мога да кажа с еднаква сила, че градчето е толкова променено или че си е толкова същото. Още по-забавното е, че и аз съм едновременно толкова променена и толкова същата. А най-забавното е, че едновременно хората неизменно се променят и хората никога не се променят.

Най-много е вярно, че хората непрекъснато сменят местата. Другото още не мога да го обясня.