Денят, маркиран с очаквани неизвестности, които все пак се подреждат вълшебно, когато никой друг май не вярва във вълшебствата. Те крещят на един продавач на бобени мартенички, блъскат те по стълбите на подлеза, а и навсякъде другаде, троснато ти изброяват имената на всички бисквити и понеже се стъписваш, избираш ония сините. А продавачът я поглежда онази параноична кучка продължително в очите и накрая пита наред ли е всичко.
Не е наред. Смърди. Смърди тролея. Както винаги. Смърди Строежа. Разочароващо. Смърди домът ми. На чесън. И понеже е вълшебен ден, удавен в необяснимия ми хуманизъм, смрадта не е водеща. И после чувстваш убийствения резонанс между себе си и целият нехуманистичен неусмихнат и неуслужлив свят.
Когато си пораснал, а не ти личи, или не си пораснал, а настояваш за обратното, пишеш върху тениската си "пораснах". Инфантилността е болест на зрението. Очите ти излъчват глупост. Всички имаха болни негледащи очи, а ние с Боби двамата за пореден път пием бира и констатираме безкрайното нещастие на на здравите си уж очи. Иначе поне имаше възможност да ни изпишат розови очила. Сега е безнадеждно, безсмислено, разочароващо.
петък, 27 февруари 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)