Време е за истински шоубизнессс...

Слънчевият следобед на този четвъртък прелива в еуфорията на вечерта, която чакаме отдавна, без да знаем какво точно да очакваме. Чувствам се щастлива, защото съм малка, неизвестна и мога да се усмихна мило на уморените лели в прашния син тролей, който като че ли нарочно друса и разгазира бирата в ръката ми.
От Централна гара всички си тръгват с влак, автобус, трамвай, такси. Ние с Боряна тръгваме пеша.
Подлезът е неочаквано чист. Натрапва ми безброй бележки със стрелки към тоалетна за 30 стотинки. Още повече ми натрапва резливата миризма на безброй проби урина, просмукала се сякаш в бладожълтите павета. Добре, че знам къде отивам и се ориентирам бързо към правилните стълби. Не бих издържала дълго тук.
Клуб “Blue Box” се намира на около 50 метра от Централна гара по пътя към квартал “Надежда”. До него се стига по един тротоар от шестоъгълни плочки, разлепени от подземния напор на корените на цъфтящи дървета от нещо като парк. Клубът всъщност е едно читалище, наследено от времето на соц-а. На някого е хрумнала идеята да се възползва от добрата акустика и сцената, махнал е тромавите тапицирани столове в амфитеатралния салон и е решил отново да приютява “будната младеж”. Там, където преди е бил гардеробът, сега можеш да си купиш малка бира на прилична цена, водка или уиски в пластмасова чашка. Върху навеса на входа все още си стоят тумбести сини букви от едно време, но всеки път забравям да проверя какво изписват. Никъде не пише “Blue Box”, затова се ориентираш по групичките бъбрещи хора, които спират под навеса и се поздравяват шумно или не чак толкова с останалите групички.
Мерваме Павката – братовчед на Боряна, в неговото патешко жълто яке. Той се усмихва изненадано и в усмихнатия му поглед се появява една малко криминална искра.
- Един приятел ми вика “И кфо, сега пак ше подксачаш като 13-годишна путка, а, копеле?” като му казах, че идвам на Babyface Clan, започва Павката.
Изпускаме дежурни любезности, защото е очевидно какво правим и как сме. Има хора, които просто знаеш, че ще срещнеш на такива места, без да се уговаряте.
Напоследък си мисля, че пораснах във възможно най-безполовите години – между началото на 90-те, когато се е случвала всичката алтернативна култура, без да мога да я разбера, и края на 00-те, когато освен че я разбирам, също я оценявам, но тя пък се случва доста трудно. Не свързвам с нищо паметно 13-годишната си възраст, затова мога само да си представям колко е специална вечерта за всички наоколо, които имат своите си спомени, а не чужди преразказани като мен.
Павката се изпарява. С Боряна също минаваме покрай четирикрилите младежи, гологлав дебеловрат вариант на някогашните лелички, които са късали билетите на входа. Веднага вдясно има импровизиран щанд с около 4 артикула. Продавачът ми е познат – видях го за първи път на един концерт на Уикеда. Носеше фанелка на Leepra de Luxe, с които Насо Русков от Babyface Clan е записвал няколко песни.
На “щанда” има лимитиран брой от албума Romantica, който Кланът издаде през 2000г. Преди излизането на новия албум предстои преиздаване на стария. Във второто издание ще се включат както любимите стари парчета, сред които Positive?, The Twins, All, The Hip Swindlers, така и вече записани, но неиздадени нови песни. Въпреки че албумът отдавна се разпространява безплатно в мрежата, към диска има огромен интерес от страна на публиката.
Виждам и т-шърти на албума Romantica, предстои да пуснат значки и куп други артикули на бандата заедно с албумите. Изглежда Насо Русков ще отдели повече време и енергия за Клана заедно с успоредния му проект Imbeciles and the Poison Umbrella, който развива в Лондон.

С Боряна се запътваме към един от страничните входове на залата. Не търсим повече познати лица – на концерт се ходи сам или най-много с още един човек, така че сме си напълно самодостатъчни.
Заставаме почти най-отгоре на амфитеатъра и виждаме цялата сцена и слабо наелектризираната тълпа в подножието й.
Първи излизат Анимационерите. Гледала съм ги вече няколко пъти – достатъчно рядко, че да ги очаквам с нетърпение всеки път. Винаги се удивлявам колко прекрасно и зареждащо танцува Гурко именно защото... не може да танцува. Пеят “А-ни-ма-цио-не-ри-те”, “Електро”, “Филип Даниел”. Всички обаче избухват на “Сноуборд” и най-накрая се разпищяваме колкото трябва. Звученето на групата все пак е характерно, но е по-акустично, далеч от специфичното диско-електронно усещане. Съвсем успяват да ни настроят за алтърнатив рока, който следва.

Една бира по-късно вече сме малко по-изпотени, малко по- не на себе си и подкскачаме и пеем с Нуфри Hair Plug-in. Това е най-въртяното по разни апокрифни места парче от последния албум на Panican Whyasker “Eastern European Monkeys”. Останалите песни от техния сет са предимно от него, има и такива, които ще влязат в следващия албум. Той вече е готов, остава само да го изчакаме да излезе.
Panican е най-логичната група, която можеше да подгрява Babyface Clan.Освен че ги свързва Деян Драгиев – Даката – общият им барабанист, двете групи възникват почти по едно и също време, творят на английски език и най-лаическото определение за стилът и на двете е алтернативен рок.
Нуфри не остава на едно място нито за миг, обхожда всичкото свободно пространство на сцената със ситни, бързи, почти тикосани крачки, размята кабела на китарата си и трепери като включен в електрически контакт. Тъкмо бях обявила, че публиката е твърде летаргично-апатична, когато той успява да ги вкара в своя ритъм и те всички започват да подскачат, а над главите им хвърчат в концентрични кръгове огромни капки минерална вода. И в читалището стана напечено.

Иво, Фичо, Даката и Боби Струкански вече са на сцената. Тълпата жужи в някакви минорни тонове, докато настроят инструментите. Изведнъж отляво се промъква и Насо. Върви ребром крачка по крачка в премерен бавен ритъм в костюм и с бастун в ръка. Главата му под черното заоблено бомбе е обърната към бупликата и гримираните му в черно очи са втренчени в някаква неопределена точка. Чуват се отделни писъци на женски гласове и ръце с малки бирени бутилки между пръстите се изстрелват над главите. Чакали са го дълго. Не че Babyface Clan не са свирили скоро – подгряваха мексиканците Molotov на втория рожден ден на Тангра Мега Рок миналата година. Просто този път не е само reunion, а концерт с продължение. “Хората в България ще видят, че не всичко е Лили Иванова и Music Idol”, както се закани Насо в интервю пред stroeja.com.
Осъзнавам, че почти съм престанала да слушам, а само гледам и поглъщам музиката с поглед. Насо почти не успява да стъпи на земята, сваля и облича сакото си, сваля и слага шапката си с една неопределена нерешителност, която пленява вниманието ми. По едно време си мисля, че съм го изгубила от поглед, когато във въздуха щръкват два крака, обути в тъмни чорапи и лъскави обувки, чийто цвят не мога да определя заради отблясъците на светлините. След две-три тикосани размахвания Насо се изправя на крака с бързо еднотактово движение. Чувствам се почти виновна в целодневната си умора, в която тялото ми си намира оправдание, че не може да понесе повече емоция.
По едно време свърши.
Предишните входове стават изходи. Минаваме в колона по един, краката ни се удрят в безпомощни кънтящи празно зелени бутилки и нещастни безвъзвратно еднократни пластмасови чаши. Умората ми отдавна не е била толкова усмихната. Трябваше да се родя 10 години по-рано, за да преживея цялото това нещо. Или 10 години по-късно, за да не мога да си представям какво съм изпуснала.

Навън стоим с Боряна и чакаме някого, на когото да кажем “чао”. Двете ще прекараме безмълвно поне следващите 20 минути. Появява се Сашо, който говори бавно и с неестествено дрезгав глас. Идва към нас да чака Павката.
- Аааа, тря’аше да ги видиш преди 10 години, копеле! Тря’аше да ги видиш преди 10 години...