Днес беше ден на крайни емоции. Каза Ачо. От подсладеното топло мляко до един подгизнал терен, до който се стига по съмнителни маршрути. Трамваите не водят до там, докъдето по-рано. Затова пък стигаме пеша.
Всичко е различно, когато си мокър. Миришеш на носталгия, а дънките ти започват сами да падат.
Или сам ги сваляш малко. Отдясно е важен повтарящият се детайл в бекграунда. Бих я кръстила "Единомислие" или "Кур-Низ". Всъщност само второто.
Играхме на стадиона, където часовникът е спрял на 5.30, но времето отказва да се съобразява с него. И се стъмва така дъждовно на стадиона без осветление. Аз виждам. Защото капките се стичат по качулката на жълтия ми дъждобран. Аз преставам да виждам, защото и други куките да попитали за факлибомбиалабала и те също като мен казали "лелееей забравих си ги". Прекрасно е да спреш да виждаш. Понякога се чудя дали не ходя там само заради това.
И после сценариите на много филми се сбъдват пред очите ти. И се случва както само режисьорите го виждат и се оказва, че те въобще не фантазират. и една дъждовно изпотена врата се плъзга и прерязва с глух звук нещо свързващо. После чакаш. Чакаш много, защото май си избягал и се чудиш дали нещо не те кара да бягаш, за да те заведе на следващо място, където трябва да бъдеш.
Още една спирка със странни хора, гледащи странно. Прекрасно е всички да са мокри, а аз да бъда най-мокра. Всички са мокри, защото не са успели да се скрият. Аз съм мокра, защото отидох да повикам за 2:1 в този кръг.
Горещият душ никога не е бил толкова далече... На автобус-тролей-автобус и около 2 часа. Мокри и дъждовни. И никога не е толкова колебливо приятен.
Когато си мислех, че всичко е свършило, още валеше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар