Остава + Анимационерите в Строежа. Нещо, от което отдавна имахме чисто и просто нужда. Пропътуваме целия свят, за да стигнем някъде, където се вместваме у дома като две парчета пъзел от светещия прозорец на сгушена заснежена къщичка. Започваме с Lily Allen. Oh my God I can't believe it, I've never been this far away from home. Беше ми нещо като химн в началото на миналата година и с нетърпение очаквах да ме връхлети, когато най-малко очаквам. Ефектът беше предвидим. После много познати лица - толкова много и толкова малко познати, че можеш да играеш със себе си на нещо като "последният път, когато...", "този го срещнах, когато..." и "този го виждах на...". Заебаваш тая работа мнооого бързо, въпреки че озвучаването е побъркващо гадно и добре че знаем текстовете на Анимационарите на изуст и си ги пеем. Гурко е най-бездарният по отношение на танците пич, когото някога съм гледала. Прекрасен е и не мога да разбера как може да е такъф енергичен и зареждащ и после забрявам, че изобщо има нещо за разбиране. И всъщност fuck this shit, понеже той е чудесен и винаги с нетърпение го чакаме.
Оставата започва с Президент. Има празен кадър, ще дойдеш ли със мен, мини тяло. Връщат те някога, откъдето и откогато пътува дълго и май най-накрая си доволен от спирката и слизаш. За малко. Има неотложни, краткотрайни и дълготрайни спирания. Новите неща се вписват като жизнерадостни кръпчици, на които все пак се радваме. Има доста добри хрумвания в принудително акцентния английски на Свилен. Пее ми за любимия зеленчук син домат, която е любима заради експериментите с животите, после как никой не може да ме обича повече от теб. Бих казала "Ти ме обичаш най-добре". Многото отдавна няма значение след Пух Мечо. Колкото повече, толкова повече е консервативен стандарт за качество. Най-добрият в пинг-понга. Главата ми - играеш със нея. Земята, по която вървя. Гордостта, с която така сладко си живея, преди главата ми да стане пинг-понг. Жоро пее ужасно прекрасната песен, докосва ме по навик, понеже твърде я обичам и все едно от нея някога съм излязла или песента от мен е излязла. И поля от слънчогледи, които пяхме в една априлска нощ по Раковска, без да знаем текста, и които са в саундтрака на всички жълти поля около всички магистрали. Край със Стоп. Тотално типично, всички необходими са с мен и представата за ходене направо по осветена пътека, обградена с дървета, като от филм на ужасите. Не знам защо отново съм тук.
Хората са странно равнодушни, дори разочаровани. Тфа е да си навиеш на пръста, че отиваш да се меланхолизираш, изненадват те със Sex in the morning и ти оставаш разочарован. Старите неща са прекрасни, защото потъват в прах и меланхолия, а ние имаме чувството, че всичко е много специално и само за нас, понеже някой е решил да ги извади от 90-те им.
Почти всички необходими бяха наоколо. Някои си тръгват бързо, други въобще ги няма, трети са необходими по съвсем различни параграфи и никога няма да се гмурнат там. Така че накрая се фръцваш към последните, прегръщаш първите и накрая всички сте телепатично заедно.
At the gay bar. Gay bar.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар