Седя си потънала във всичко, то минава невъзмутимо по перваза. Чудя се защо е толкова невъзмутимо и безразлично и после разбирам, че добре познава всички первази. След малко котето се е шмугнало зад мен и се гледаме очи в очи, то отклонява своите и ако бяхме детско филмче, гласът му щеше да изръмжи нещо саркастично за тая истерична мома срещу него. После се пльосва до тая мома в стил "искам да ме чешкат", ама не е познал. Ричи тфа.
И сексът ни е театрална постановка. Стоиш на сцената и играеш и виждаш цялата публика като една голяма харпия, която само те чака да сбъркаш. Аха. Набутваш се там в един сюжет, игран от много други преди теб, режисиран от много други преди твоя режисьор, и се втъкваш в едни думи и едно съзнание, които се съвъкупляват с други (подобни на твоите) и уж всичко е така дълбоко между вас, а после е единствено за публика(та).
Директорът на "Сълза и смях" каза това за театъра в съседната стая. Не помня името. Харпията била страшна за актьорите, не знам защо, по дяволите. Обаче те решили проблема, като си направили блог на театъра (посетете го, за да им кажете, че са прекрасни, съвсем са прекрасни!), в който зрителите могат да споделят мнението си, помеже след спектакъла наспускали салона и така не се знаело точно каква им е реакцията.
Не искам, сигурна съм и другите не искат, да си колекционирам споделени реакции в скайп, кю, джимейл, мсн, айм, бръм, бръм, бръм. И от харпията не ме е страх. Май. Или поне я преодоляваш по-елегантно с добри партньори на сцената. И какво значение има, след като се разпада на малките си несподелени осъществени интернетно реакцийки, които може и никога да не застанат пред тази сцена отново. И какво им пука на актьорите?
Тази година има майсторски клас на Стефан Данаилов. Пожелаваме им да прободат харпията.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар