вторник, 30 септември 2008 г.

She likes big cities they're so full of life.

Остава + Анимационерите в Строежа. Нещо, от което отдавна имахме чисто и просто нужда. Пропътуваме целия свят, за да стигнем някъде, където се вместваме у дома като две парчета пъзел от светещия прозорец на сгушена заснежена къщичка. Започваме с Lily Allen. Oh my God I can't believe it, I've never been this far away from home. Беше ми нещо като химн в началото на миналата година и с нетърпение очаквах да ме връхлети, когато най-малко очаквам. Ефектът беше предвидим. После много познати лица - толкова много и толкова малко познати, че можеш да играеш със себе си на нещо като "последният път, когато...", "този го срещнах, когато..." и "този го виждах на...". Заебаваш тая работа мнооого бързо, въпреки че озвучаването е побъркващо гадно и добре че знаем текстовете на Анимационарите на изуст и си ги пеем. Гурко е най-бездарният по отношение на танците пич, когото някога съм гледала. Прекрасен е и не мога да разбера как може да е такъф енергичен и зареждащ и после забрявам, че изобщо има нещо за разбиране. И всъщност fuck this shit, понеже той е чудесен и винаги с нетърпение го чакаме.
Оставата започва с Президент. Има празен кадър, ще дойдеш ли със мен, мини тяло. Връщат те някога, откъдето и откогато пътува дълго и май най-накрая си доволен от спирката и слизаш. За малко. Има неотложни, краткотрайни и дълготрайни спирания. Новите неща се вписват като жизнерадостни кръпчици, на които все пак се радваме. Има доста добри хрумвания в принудително акцентния английски на Свилен. Пее ми за любимия зеленчук син домат, която е любима заради експериментите с животите, после как никой не може да ме обича повече от теб. Бих казала "Ти ме обичаш най-добре". Многото отдавна няма значение след Пух Мечо. Колкото повече, толкова повече е консервативен стандарт за качество. Най-добрият в пинг-понга. Главата ми - играеш със нея. Земята, по която вървя. Гордостта, с която така сладко си живея, преди главата ми да стане пинг-понг. Жоро пее ужасно прекрасната песен, докосва ме по навик, понеже твърде я обичам и все едно от нея някога съм излязла или песента от мен е излязла. И поля от слънчогледи, които пяхме в една априлска нощ по Раковска, без да знаем текста, и които са в саундтрака на всички жълти поля около всички магистрали. Край със Стоп. Тотално типично, всички необходими са с мен и представата за ходене направо по осветена пътека, обградена с дървета, като от филм на ужасите. Не знам защо отново съм тук.
Хората са странно равнодушни, дори разочаровани. Тфа е да си навиеш на пръста, че отиваш да се меланхолизираш, изненадват те със Sex in the morning и ти оставаш разочарован. Старите неща са прекрасни, защото потъват в прах и меланхолия, а ние имаме чувството, че всичко е много специално и само за нас, понеже някой е решил да ги извади от 90-те им.
Почти всички необходими бяха наоколо. Някои си тръгват бързо, други въобще ги няма, трети са необходими по съвсем различни параграфи и никога няма да се гмурнат там. Така че накрая се фръцваш към последните, прегръщаш първите и накрая всички сте телепатично заедно.
At the gay bar. Gay bar.

събота, 20 септември 2008 г.

Никнат крила и липсва суета.

В този ден цялото навън беше абсолютно сиво, към откровени 18 %. Точно един от онези дни, в които ще бъде изобретено пътуването във времето, понеже си толкова безтегловен и затворен в себе си, извън всякакво пространство, че ти остава единствено в себе си да пътуваш и да мислиш къде бях миналата година по това време - вероятно вкъщи, пълна с надежички и много очаквания и все още всичките ми дрехи се перяха в пералнята. И къде бях преди месец - в нощния влак бургас-софия, преизпълнена с какво ли не, а вагонът - преизпълнен с хъркащи чичковци. И в такива точно дни си мислиш какво си очаквал преди година и какво ли очакваш сега... И цяла година всичко е било толкова прекрасно, че не се сещаш какво още да очакваш, обаче изобщо не искаш да очакваш същите неща или съвсем да не очакваш.
И пускаш ПИФ, и ноемврийският им ден, който си слушал в много други ноемврийско изглеждащи дни и какво е било в тях. И си спомняш за киселите краставички, които не успя да отвориш, и после това влезе в дневника ти, заради случайния саундтрак "не мога сааам", и недовършения опит за разказ, след като яде нар и буквално гледа в буквална точка точно 2 часа (после имаше хубави идеи, дошли в хубави думи, обаче те минаха с езика ти). И самотната мацка "и казах здрасти аз", единствен ли е бил или тя е била самотна... ще се питам още и тази цялата есен. И после възможно ли е "аз летя, защото ти се засмя"... Абсолютно. Кога отново?
И самотата на студентски град - най-нахалното и несамотно място в моя свят. Среднощен чай и поетични откривателства. Боби ми правеше от чая с ябълка и Канела. И той е носталгично-меланхоличен и нали е чай, а мирише на сняг и дълги зимни нощи. Липсват ми важните миналогодишни хора. С мрънкането и бирата всяка вечер. И красивите им неща. И разходките и удоволствието от студеното. И някого, на когото да подаря небето, цялото, сивото, 18%.
В ден като този да измислят пътуването във времето. За да бягам, бягам, бягам, където всичко е толкова нелогично категорично като увехнали цветя, липса на дъга и пролет без листа.

сряда, 17 септември 2008 г.

софия.



Днес. 130 години столица. Социална политика, млади хора, сякфи шитни. Не е важно. Тя е мрачна, дъждовна, студена, откровено леко отблъскваща, безумно задръстена, цялата пълна с опънати нерви, чадъри, няма мирис на кафе и гълъби, лапата на кученцето е ранена, продавачките са нелюбезни. Аз обаче съм лилава, подобаващо раздразнителна, бързаща, нямам чадър и я дишам, дишам, дишам и я ходя и я стъпвам и я слушам цялата нервна и не съм такава вече тъжна и зареяна и някак необяснимо я обичам. толкова не-сложно и толкова обяснимо. софия.

неделя, 14 септември 2008 г.

Под дъжда.


Днес беше ден на крайни емоции. Каза Ачо. От подсладеното топло мляко до един подгизнал терен, до който се стига по съмнителни маршрути. Трамваите не водят до там, докъдето по-рано. Затова пък стигаме пеша.
Всичко е различно, когато си мокър. Миришеш на носталгия, а дънките ти започват сами да падат.
Или сам ги сваляш малко. Отдясно е важен повтарящият се детайл в бекграунда. Бих я кръстила "Единомислие" или "Кур-Низ". Всъщност само второто.
Играхме на стадиона, където часовникът е спрял на 5.30, но времето отказва да се съобразява с него. И се стъмва така дъждовно на стадиона без осветление. Аз виждам. Защото капките се стичат по качулката на жълтия ми дъждобран. Аз преставам да виждам, защото и други куките да попитали за факлибомбиалабала и те също като мен казали "лелееей забравих си ги". Прекрасно е да спреш да виждаш. Понякога се чудя дали не ходя там само заради това.
И после сценариите на много филми се сбъдват пред очите ти. И се случва както само режисьорите го виждат и се оказва, че те въобще не фантазират. и една дъждовно изпотена врата се плъзга и прерязва с глух звук нещо свързващо. После чакаш. Чакаш много, защото май си избягал и се чудиш дали нещо не те кара да бягаш, за да те заведе на следващо място, където трябва да бъдеш.
Още една спирка със странни хора, гледащи странно. Прекрасно е всички да са мокри, а аз да бъда най-мокра. Всички са мокри, защото не са успели да се скрият. Аз съм мокра, защото отидох да повикам за 2:1 в този кръг.
Горещият душ никога не е бил толкова далече... На автобус-тролей-автобус и около 2 часа. Мокри и дъждовни. И никога не е толкова колебливо приятен.
Когато си мислех, че всичко е свършило, още валеше.

понеделник, 8 септември 2008 г.

Curiosity didn't kill the Cat.

Седя си потънала във всичко, то минава невъзмутимо по перваза. Чудя се защо е толкова невъзмутимо и безразлично и после разбирам, че добре познава всички первази. След малко котето се е шмугнало зад мен и се гледаме очи в очи, то отклонява своите и ако бяхме детско филмче, гласът му щеше да изръмжи нещо саркастично за тая истерична мома срещу него. После се пльосва до тая мома в стил "искам да ме чешкат", ама не е познал. Ричи тфа.
И сексът ни е театрална постановка. Стоиш на сцената и играеш и виждаш цялата публика като една голяма харпия, която само те чака да сбъркаш. Аха. Набутваш се там в един сюжет, игран от много други преди теб, режисиран от много други преди твоя режисьор, и се втъкваш в едни думи и едно съзнание, които се съвъкупляват с други (подобни на твоите) и уж всичко е така дълбоко между вас, а после е единствено за публика(та).
Директорът на "Сълза и смях" каза това за театъра в съседната стая. Не помня името. Харпията била страшна за актьорите, не знам защо, по дяволите. Обаче те решили проблема, като си направили блог на театъра (посетете го, за да им кажете, че са прекрасни, съвсем са прекрасни!), в който зрителите могат да споделят мнението си, помеже след спектакъла наспускали салона и така не се знаело точно каква им е реакцията.
Не искам, сигурна съм и другите не искат, да си колекционирам споделени реакции в скайп, кю, джимейл, мсн, айм, бръм, бръм, бръм. И от харпията не ме е страх. Май. Или поне я преодоляваш по-елегантно с добри партньори на сцената. И какво значение има, след като се разпада на малките си несподелени осъществени интернетно реакцийки, които може и никога да не застанат пред тази сцена отново. И какво им пука на актьорите?
Тази година има майсторски клас на Стефан Данаилов. Пожелаваме им да прободат харпията.