Никнат крила и липсва суета.

В този ден цялото навън беше абсолютно сиво, към откровени 18 %. Точно един от онези дни, в които ще бъде изобретено пътуването във времето, понеже си толкова безтегловен и затворен в себе си, извън всякакво пространство, че ти остава единствено в себе си да пътуваш и да мислиш къде бях миналата година по това време - вероятно вкъщи, пълна с надежички и много очаквания и все още всичките ми дрехи се перяха в пералнята. И къде бях преди месец - в нощния влак бургас-софия, преизпълнена с какво ли не, а вагонът - преизпълнен с хъркащи чичковци. И в такива точно дни си мислиш какво си очаквал преди година и какво ли очакваш сега... И цяла година всичко е било толкова прекрасно, че не се сещаш какво още да очакваш, обаче изобщо не искаш да очакваш същите неща или съвсем да не очакваш.
И пускаш ПИФ, и ноемврийският им ден, който си слушал в много други ноемврийско изглеждащи дни и какво е било в тях. И си спомняш за киселите краставички, които не успя да отвориш, и после това влезе в дневника ти, заради случайния саундтрак "не мога сааам", и недовършения опит за разказ, след като яде нар и буквално гледа в буквална точка точно 2 часа (после имаше хубави идеи, дошли в хубави думи, обаче те минаха с езика ти). И самотната мацка "и казах здрасти аз", единствен ли е бил или тя е била самотна... ще се питам още и тази цялата есен. И после възможно ли е "аз летя, защото ти се засмя"... Абсолютно. Кога отново?
И самотата на студентски град - най-нахалното и несамотно място в моя свят. Среднощен чай и поетични откривателства. Боби ми правеше от чая с ябълка и Канела. И той е носталгично-меланхоличен и нали е чай, а мирише на сняг и дълги зимни нощи. Липсват ми важните миналогодишни хора. С мрънкането и бирата всяка вечер. И красивите им неща. И разходките и удоволствието от студеното. И някого, на когото да подаря небето, цялото, сивото, 18%.
В ден като този да измислят пътуването във времето. За да бягам, бягам, бягам, където всичко е толкова нелогично категорично като увехнали цветя, липса на дъга и пролет без листа.

софия.

Днес. 130 години столица. Социална политика, млади хора, сякфи шитни. Не е важно. Тя е мрачна, дъждовна, студена, откровено леко отблъскваща, безумно задръстена, цялата пълна с опънати нерви, чадъри, няма мирис на кафе и гълъби, лапата на кученцето е ранена, продавачките са нелюбезни. Аз обаче съм лилава, подобаващо раздразнителна, бързаща, нямам чадър и я дишам, дишам, дишам и я ходя и я стъпвам и я слушам цялата нервна и не съм такава вече тъжна и зареяна и някак необяснимо я обичам. толкова не-сложно и толкова обяснимо. софия.

Под дъжда.

Днес беше ден на крайни емоции. Каза Ачо. От подсладеното топло мляко до един подгизнал терен, до който се стига по съмнителни маршрути. Трамваите не водят до там, докъдето по-рано. Затова пък стигаме пеша.

Всичко е различно, когато си мокър. Миришеш на носталгия, а дънките ти започват сами да падат.

Или сам ги сваляш малко. Отдясно е важен повтарящият се детайл в бекграунда. Бих я кръстила "Единомислие" или "Кур-Низ". Всъщност само второто.

Играхме на стадиона, където часовникът е спрял на 5.30, но времето отказва да се съобразява с него. И се стъмва така дъждовно на стадиона без осветление. Аз виждам. Защото капките се стичат по качулката на жълтия ми дъждобран. Аз преставам да виждам, защото и други куките да попитали за факлибомбиалабала и те също като мен казали "лелееей забравих си ги". Прекрасно е да спреш да виждаш. Понякога се чудя дали не ходя там само заради това.

И после сценариите на много филми се сбъдват пред очите ти. И се случва както само режисьорите го виждат и се оказва, че те въобще не фантазират. и една дъждовно изпотена врата се плъзга и прерязва с глух звук нещо свързващо. После чакаш. Чакаш много, защото май си избягал и се чудиш дали нещо не те кара да бягаш, за да те заведе на следващо място, където трябва да бъдеш.

Още една спирка със странни хора, гледащи странно. Прекрасно е всички да са мокри, а аз да бъда най-мокра. Всички са мокри, защото не са успели да се скрият. Аз съм мокра, защото отидох да повикам за 2:1 в този кръг.

Горещият душ никога не е бил толкова далече... На автобус-тролей-автобус и около 2 часа. Мокри и дъждовни. И никога не е толкова колебливо приятен.

Когато си мислех, че всичко е свършило, още валеше.

Curiosity didn't kill the Cat.

Седя си потънала във всичко, то минава невъзмутимо по перваза. Чудя се защо е толкова невъзмутимо и безразлично и после разбирам, че добре познава всички первази. След малко котето се е шмугнало зад мен и се гледаме очи в очи, то отклонява своите и ако бяхме детско филмче, гласът му щеше да изръмжи нещо саркастично за тая истерична мома срещу него. После се пльосва до тая мома в стил "искам да ме чешкат", ама не е познал. Ричи тфа.
И сексът ни е театрална постановка. Стоиш на сцената и играеш и виждаш цялата публика като една голяма харпия, която само те чака да сбъркаш. Аха. Набутваш се там в един сюжет, игран от много други преди теб, режисиран от много други преди твоя режисьор, и се втъкваш в едни думи и едно съзнание, които се съвъкупляват с други (подобни на твоите) и уж всичко е така дълбоко между вас, а после е единствено за публика(та).
Директорът на "Сълза и смях" каза това за театъра в съседната стая. Не помня името. Харпията била страшна за актьорите, не знам защо, по дяволите. Обаче те решили проблема, като си направили блог на театъра (посетете го, за да им кажете, че са прекрасни, съвсем са прекрасни!), в който зрителите могат да споделят мнението си, помеже след спектакъла наспускали салона и така не се знаело точно каква им е реакцията.
Не искам, сигурна съм и другите не искат, да си колекционирам споделени реакции в скайп, кю, джимейл, мсн, айм, бръм, бръм, бръм. И от харпията не ме е страх. Май. Или поне я преодоляваш по-елегантно с добри партньори на сцената. И какво значение има, след като се разпада на малките си несподелени осъществени интернетно реакцийки, които може и никога да не застанат пред тази сцена отново. И какво им пука на актьорите?
Тази година има майсторски клас на Стефан Данаилов. Пожелаваме им да прободат харпията.

Rise and Shine

Денят ми започва в извънредно необичайното 7.30 с един олимпийски развълнуван глас, който умира от скука и търси разнообразие в неконтролируемо отпуснатото ми тяло и още по-неконтролируемата ми сънуваща мисъл. Имам 15 минути да се върна към онова, което не помня, или да отида в банята и да се гмурна във всичко предсказуемо, което неизбежно предстои - по график 2 часа по-късно. Въздухът е свеж, утринен, още несподелен с мърляви строители, възглавницата ми мирише само на мен, а в онова междинно състояние се сещам за блестящо начало на разговора, който през този ден отказах да проведа: "знаеш ли, през нощта бях гушнала Велко и бях легнала на една страна и пластмасовата му футболна топка натискаше реброто ми под лявата гърда, все едно някой беше вкарал гол от воле в сърцето ми..." Остана там неизсънуван и неосъществен разговор, който нямаше да потръгне... Измъквам се, а гласът е все така пекински въодушевен. Очите ми са отворени по затворения начин, но слънцето е ранно и прекрасно и гъделичкащо и специално само за ранобудни. Откраднах цели 2 часа от август сутринта - нямаше само палачинки с мляко. Кафето беше пълно с бургаски морски вълни и беше в 8.30 - час, който бях изтрила от картата на своя ден, откакто свикнах да слушам подзвездни звуци.
А иначе живеем сами и за себе си, сред пушеци разни... И някой ден сърцето ще ни осъди за това, което му отнемаме, без дори да сме разбрали.
Сутрешно, ама наистина сутрешно кафе с морски вълни. И сънуваните разговори.

Easy.

Richard: I have a question...
Sal: It was veeeery nice.
Richard: No, it's not that... What's between you and Buggs?
Sal:Buggs is my boyfriend. My partner. You.. are someone I just had sex with...
Richard: That makes sense.
Sal: Now go back to sleep. I might like to have sex again in the morning.

Кифла с лепкав захаросан мармалад

купува се на всяко кръстовище и лафката е точно пред теб - няма нужда да се оглеждаш и да я издирваш. купуваш си я по навик. знаеш, че е вредна, но си обещаваш да е последната и да направиш един лек крос на следващата сутрин, с който да я изриташ безцеремонно от организма си и от мислите си. а от леглото си?
всички мъже са кифладжии. всички идеали и представи за жена се сриват пред гледката на всяка кифла, която очевидно се е запътила към леглото им. И няма значение колко си готина и колко ги разбираш и колко ги търпиш и колко не ти пука колко им миришат краката... кифлата някак си заема пичовското ти място и то на финалната права от надпреварата... и то каква надпревара... онзи ден розина каза, че щрауските са изключително грозни, но какво пък - нали мъжкият трябва да прелъстява и затова трябва да е красив... и за щастие това било само при животните... този факт не трябва да ме прави щастлива... must be aware that i can dress to please him... за какво, като той пак ще закуси с една кифла с вчерашен хумор, захаросан мармалад, който оставя тръпчив, но достатъчно продължителен, за да бъде незабравим, вкус, и с препечена горна коричка - точно както той я обича, за да камуфлира тестото от вчерашната партида в кифлопекарната...
а ти си тази, на която той се обажда, за да пиете заедно, защото си ултра печена и никога не отказваш. ти си тази, която глади ризата му в последния момент, а той после смачква същата тази риза, докато някаква кифла спи на гърдите му на някакво случайно легло, а пръстите им са сключени. ти си тази, която чете неговите книги и гледа неговите филми. ти си тази, която би гледала порно с него. ти си тази, която би се научила да готви заради него. ти си тази, която се облича специално за него. ти си тази, чието въображение рисува орбита около чашата с джин и поставя вече празната си чаша там, където той ще види, че трябва да я вземе, но в същото време ще трябва да се пресегне през рамото ти за нея, а ти ще го усетиш за секунда и половина зад себе си и ще се зарадваш неимоверно на присъствието му зад теб. ти си тази, която изтръпва, когато телефона ти изписва неговото име и си готова да се втурнеш към него, въпреки смиреното същество в леглото ти. ти си тази, която започва да разбира от футбол заради него. ти си тази, която си говори с него за жени. ти си тази, която изслушва отговора на въпроса "какво става с теб". ти си тази, която се въздържа да му звънне, защото може да е зает. ти си тази, на която цяла софия й напомня за него. ти! ти си цялата тази.
след което идва една кифла, която казва, че е пияна от две глътки бира. той е човекът, който решава да й повярва. после кифлата е тази, която се заяжда с него за големи глупости само за да го обвини в нещо. кифлата е тази, която си измисля багаж, за да може той да го носи. кифлата е тази, която пие бира от него. и кифлата е тази, която спи до него. защото той е кифладжия.
ти може и да родиш децата му някой ден. но дотогава той ще преяде с кифли, ще получи диабет от огромното количество мармалад и холестерол от тестото. тогава точно ти ще бъдеш отново онази, която ще гледа филмите му, ще чете книгите му, ще се научи да обича неговите места, ще пие бира с него и ще гледа мачове от съседния сектор на стадиона. това си пак ти. само остава да правиш регулярен брачен секс с едно употребено и затлъстяло кифладжийско тяло. ти си цялата тази!
стигнахме до там да търсим някой, който ще се изложи.
"като кифладжия без кифли"