вчера това. гледам празно с ваня, но не към ваня. ок, понеже тя също. искам да знам, каквото и да е шибаното нещо, но да го знам със сигурност. тя също. дори от по-отдавна. искаме да сме повърхностни лигли, но да бъдем щастливи. понеже всички искаме някой да ни ходи по гъза, обаче в момента не сме нито достатъчно повърхностни, нито достатъчно лигави, за да си го позволим. иска ни се да бяхме изпуснали момента, в който се преборихме за собствената си независимост и сега в очите ни да пише "безпомощна". искаме да сме лесни за спасение и това да ли личи от малко по-далеч от многомесечно себеоткриване. даже искам да не мога да пия бира, понеже ми се подува стомахът. и когато ми се допишка, да не мога да изприпкам до химическия кенеф зад пейката, защото имам алергии от мръсно и това ме прави много специална и ранима. даже не искам да имам алергии - искам да не ходя в гнусния химически кенеф зад пейката само защото не искам и това да бъде достатъчно. мда... тогава сигурно щастието щеше да е по-лесно. и щяхме да се радваме на миниатюрните си ежедневни успехчета, вместо да ги подминаваме едни такива равнодушни и неосъществени. и повече спирам да се утешавам с аргумента, че една повърхностна лигла никога няма да е истински щастлива. всичко, което виждам, казва друго. и сега като уж съм някфа по-инакфа женска разновидност да не би да ми е хубаво? еми... разликата била там, че лиглата ще е повърхностно щастлива всеки 2ри ден от живота си. другата ще е истински щастлива 3 пъти в живота си. то е ясно, че двете не разбират нещата еднакво, ама излиза, че е много по-оферта да си лиглата. кфо като не дълбаеш в себе си. тфа, в което се оглеждаш, напълно те задоволява. ако не - слагаш си силиконче в устничкитееее. аз като дълбая в себе си, кфо? да намирам нещо весело? рядко.
после седим на една пейка в борисовата, аз виждам една снимка, която винаги ще помня(не заради снимката, ами заради мисличките, които довлече така нетактично), къдравата черна дантелка на сутиена ми от боби се подава в деколтето ми някак елегантно и на мен ми харесва, понеже никой друг не каза да му харесва, минават всякакви хорица с бири и шалчета, установяваме, че мацките дето ходят по стадионите, не ни харесват. или са такива дето тряа много да се ровиш за чара им, или се обличат такова нагласено предизвикателно. помня веднъж една доста солидна с мноооооого огромни цици - беше си ги показала половината. аре, подскочи, мацка, викам си. и ние накрая натам тръгваме. Мишо ни вижда, радва се на мойта kookai чанта, щото е супер супер супер пич, разказва ни колко са заблудени тъпите говеда. после идва станимир и ставам репортер от тема спорт през следващите 2 часа. първоначално ни е малко скучно. денят е скапан - работим все така "професионално". обаче сега сме удовлетворени и осъществени, понеже се получи така да седим една до друга. лаута хулиганите са твърде близо е ме сърби средното пръстче. първото полувреме не се запомни. после неи изпуска дузпа. изпуска я толкова много, че всички си мислим дали това е плод на гениален замисъл или на брилянтна некадърност. харесва ни обаче, понеже можем да кажем, че ние не бием от дузпи! после изпуснаха поне 4 чисти положения, заради които си дръннах главата в задната банка (навик, който е полезно да изкореня). после обаче им нанизваме 2. има необичайно много димки, подивявам, чак се сещам да снимам, пак се заигравам с облака, който този път ме обгръща с матов цвят и една приятна миризма, от която май се умира. всички потъваме, някои дори се радваме. стойчо има рожден ден и става супер мило накрая. тоя другия на локото казва "честит рожден ден, но подаръците от съдиите не трябваше да са на стадиона". не знаем защо се надува така, понеже сме видели някои чисти неща, дето си останаха неизсвирени........ томов още няма да продада "българска армия" уиииииии няма скоро да ходиме на стадион "вивател". пътувам със станимир, много уморени. пазаруваме после. аве станимир е много пич. прибирам се в уморената си самота и се сгушвам в нея до ранна утрин. нощите минават по-бързо от дните. спя до 3 и днес всичко беше празно.
искам да плувам на повърхността. под вода въздухът ми свършва твърде бързо, а аз трябва да дишам. всъщност ИСКАМ да дишам и това да бъде достатъчно основание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар