усещане за език

един ден, в който бързам много - да избягам от всичките си натрапчиви малки облачни мислички за несъвместимите ми дейности; да настигна изостаналата си здравна култура на устната кухина. намирам доктор Дикова лесно. Съвсем не както мама я намери - трудно!!!, когато бях на 6 и ме болеше малкото ми млечно зъбче, което се беше уморило да дъвче някфи неща и им беше дало да го развалят. Тя изникна съвсем неочаквано от една врата, усмихна се и изглеждаше точно каквато я помня. Тя ми се зарадва много и искрено като в никое клише. Беше като една изрезка от пенсионираното ми минало, пропуснала да пожълтее от слънцето и да се архивира. Странно е, но беше единственият човек от моето си малко минало, който още не беше виждал късата ми коса. Тя вече е на 3 години. Отварям уста и тя си спомня всяко зъбче, което ми е направила, а то си стои там така... Ходила съм при нея откакто бях на 6 докато станах на 16. И сега отивам и пак съм същата, малко по-женствена и пораснала, никак нездравомислеща и все още трепереща. Тя ми забучва малко "анестезийка" и след малко губя представа за половината си лице. Не чувствам нищо, освен чувството, че устата ми е инсултно изкривена, когато говоря. Критикува ме, че съм загубила тренинг. така е - не тренирам стоене с отворена уста по 35 минути наведнъж. Нарича ме Десчо и разбирам, че има неща, от които не мога да избягам. Пристига някой, а тя му обяснява, че ме чувства като свое дете, понеже съм израснала пред очите й. Т.е. сичките ми зъби се развалиха пред очите й, и всичките пак пред нейните очи ги смених. После тя си сложи слънчеви очила. Т.е. дойде в София да следва някфи мечти и идеали. Е, и мъдреците ми пред очите й ще растат и сигурно тя ще ги вади. Навън е филмово мрачно, въздухът мирише на ретроспекция, която никога не се състои, защото се налага да изплюеш и пак да отвориш уста. Зъболекарката ми се оказа един минал фрагмент, който ми напомни, че винаги ще си остана едно треперещо дете. Беше вълшебно по един налудничав начин.
Тръгвам си и обещавам пак да дойда след 6 месеца. По пътя си пазарувам книжки втора употтреба, намирам дневниците на Че, които вече няма да се наложи да крада от библиотеката. В радиото безпомощно се опитвам да преборя един Френд Бъргър. Омазвам се цялата. Ади се чувства уморена, Ваня се чувства зле, а Деската въобще не се чувства! пием мартини в работно време, защотп ясен загуби баса, както калиакра падна от черно море. забравяме да кажем на здраве само за съдийството в българския футбол, понеже тфа мартини го пием заради един незачетен автогол. Пластмасови чаши, усещам само с половин уста. след малко езикът ми се отпуска и се оказва посдъвкан. мога отнова да си правя каквото си искам с него и да се радвам, че е там. чак два часа по-късно отново усещам лицето си. но го усещам като поничка. езикът и долната ми устна се оказват посдъвкани.
едва се върнах към нещо, с което се бях разделила преди време. както написа оз, нещата си остават същите, просто след време ние сме други и вече не им се радваме толкова или спират да са ни важни. още ми е важно. още му се радвам толкова. ние пак сме неразделни. и знам, че има неща, от които не мога да избягам.
следващ преглед - октомври тази година.